му липсваше, а защото не искаше родителите му да научат истината за неговия живот и за него самия и да се разочароват. По-добре да си мислят, че е някъде другаде и се чувства добре.
Слезе от коня, подпря се за момент върху животното и се запита къде ли можеше да бъде тя. Мисълта го подразни най-вече защото не можеше да се преструва на безразличен дори пред себе си. Точно в него миг сърцето му се сви, стомахът го заболя, почувства се слаб и кекав като жена. Не искаше тя да го види в такова състояние.
Изкачи стъпалото на централния вход и похлопа с бронзовата дръжка по вратата. На прага застана самия Дерек Браг. Изненадата му беше кратка.
— Имам чувството, че търсиш мен — каза той с лека усмивка.
— Да — каза Шоз. — Казвам се Шоз Купър и търся работа.
Дерек повдигна вежди, след което махна на посетителя да влезе.
— Да поговорим в кабинета ми.
Шоз го последва във величествено антре с високи тавани и виещо се дъбово стълбище. Подът беше от бор, излъскан като огледало. Стените бяха бели и лъхаха на свежест. Той зърна отражението си в голямо и богато украсено сребърно огледало.
— Сядай — подкани го дерек, след като затвори двойната врата.
Гостът се настани, като се опитваше да прикрие обхваналото го успокоение.
— Нещо за пиене?
Върху огромното махагоново бюро имаше димяща кана с кафе.
— Да ви се намира нещо по-силно от кафе?
Дерек наля уиски и за двамата.
— Докторът ли ти предписа езда в жегата?
— Всичко е наред — отвърна Шоз. — Струва ми се, че вашето ранчо по всяко време може да поеме още един човек.
— Разбираш ли от добитък? Коне?
— Да.
— Не ми приличаш на някой, комуто се налага да върши такава работа.
Шоз се поколеба.
— Имам нужда да работя — каза сухо той. Казаното беше лъжа. Но дори тя беше изречена с труд поради гордостта му.
— Откъде си? — Дерек го изучаваше внимателно.
— Южна Калифорния — троснато отвърна Шоз.
— Бил съм на Западния бряг. Дъщеря ми Сторм с нейните деца и внучета живеят в района на Сан Франциско. Твоето семейство от него край ли с?
— Не, ние сме от Бейкърсфийлд — помъчи се да смени темата Шоз.
— Ранчо ли имате? — Дерек се облегна назад.
— Бях отгледан в ранчо — каза Шоз. — Ако това ви интересува.
— Семейството ти все още ли е там?
— Ъ-хъ.
— Не си много щедър на информация — усмихна се Дерек. — Разкажи ми за тях.
Шоз ядосано се изправи.
— Това разпит ли е? Получавам ли работата или не?
— Искам да разбера що за човек наемам — невъзмутимо отвърна Дерек.
— Баща ми се казва Джак. Той построи ранчото „Златната дама“ със собствените си ръце веднага след Гражданската война. Имам природена сестра Кристина, която е на моята възраст и трима природени братя. Кристина се ожени за някакъв руски княз или нещо такова и живее в Санкт Петербург. Братята ми, доколкото разбрах последния път, са все още в ранчото.
Думите излизаха трудно и бързо сякаш от дулото на картечница.
— Майка ти?
Бяха стигнали и дотам.
— Майка ми е индианка от племето апахи и не зная къде, по дяволите, се намира, дали е зад оградата на някой резерват, или е мъртва. Свършихте ли?
Дерек започна да се киска за огромно учудване на Шоз.
— Знаеш ли, че между нас има нещо общо, синко. Майка ми също беше индианка от апахите.
Шоз премигна от изненада, но бързо се окопити.
— Бях отгледан от моята мащеха Кандис. Тя е истинската ми майка — каза сухо Дерек, без да разбира защо, по дяволите, доброволно даваше на сополивия копелдак повече от необходимата информация.
— Окей! — усмихна се той и стана. — Винаги имам нужда от добра работна ръка. — Той хвана Шоз за ръката и я разтърси. — Заплатата е в края на месеца, петнайсет долара в началото, храната е на корем. Намери си легло в някоя от бараките за спане. Питай за Джим, той е тарторът тук.
Шоз кимна с глава. Вече имаше прикритие. Но не изпита облекчение, дори напротив, чувстваше се така, сякаш го беше газил фургон. Главата му щеше да се пръсне.
— Добре дошъл в „Дерек & Миранда“ — усмихна се старецът.
Шоз намери старшия на работниците в отделението на кобилите за разплод, след като беше упътен от едно момче в конюшнята.
Джим му каза да си настани багажа в дървената колиба с червена врата, която беше само наполовина заета. Единият от двамата готвачи, който се казваше Уили, го нагости царски, след което Шоз се захвана да оправи една част от оградата на мястото за разходка на конете.
Не беше недоволен. Преваляше пладне, а той беше пристигнал твърде късно, за да излезе на паша с останалите работници. Започна да разучава мястото, което трябваше да бъде преградено с дървени стълбове. Беше ужасно горещо. Потта се стичаше надолу по тялото му и още повече затрудняваше и без това влошеното му зрение. Махна носещия стълб, който се беше разхлабил и се захвана да копае нова дупка.
След десетина минути беше като замаян, а главата му щеше да се пръсне. Навярно докторът беше прав. Спря се, за да съблече подгизналата от пот риза и завря глава в коритото за водопой, застанал между две расови кобили. Водата беше чиста и хладна. Той прошепна няколко гальовни думи на едно от животните, почеса го зад ухото и се захвана отново да копае.
Най-напред чу смеха й. Не го беше слушал преди, но знаеше, че е тя. Всеки нерв на тялото му настръхна. Остана на едно място, забил здраво лопатата в земята. Смехът й внезапно секна.
Той се стегна и се обърна.
До Дерек пристъпваше сякаш самото олицетворение на непорочността, цялото в бели памучни дантели.
Когато погледите им се засякоха, той се вкопчи още по-здраво в дръжката на лопатата.
По дяволите, помисли си, нима трябваше да се появи точно в този момент, за да стане свидетел на неговата немощ.
Ала нямаше да я демонстрира за нищо на света. Самоуверено вдигна глава и се изправи още повече.
Появата му я потресе.
Беше се върнала от Парадайз предишния ден, убедена в победата си и сигурна, че го е прогонила завинаги от града. Победата й беше струвала скъпо, но нейната тайна беше много по-важна от парите. Разбираше, че е заслужила триумфа си.
Но духът й не се успокои. Нея вечер сънят бягаше от клепачите. Четенето също не помогна. Продължаваше да си го представя така, както го беше видяла за последен път в апартамента на губернатора, с красиво лице, независимо от разкривените от гняв черти и лъснало в пот съвършено тяло, скулптирано сякаш от някой Микеланджело. Беше започнала да се тъпче с вносен швейцарски шоколад, но той не я засити и тя го даде на котката с тигрова окраска. На следната утрин, съсипана, отиде да помага на
