— Уоли?
— Какво правите тук?
Мисълта й запрепуска бясно.
— Дядо ме изпрати да дойда и да проверя дали новият работник се нуждае от нещо. Лошо е наранен.
— И аз мисля така. Вътре е, госпожице Люси. — Той посочи с ръка към вратата и се отдалечи с поклащаща се походка.
Люси си пое дъх. После влезе вътре, цялата трепереща. Пет нара, разположени до стените на бараката, даваха възможност на десет каубоя да се разполагат спокойно вътре. В центъра имаше кръгла маса с пет стола наоколо, а единият от ъглите беше зает от желязна печка и други два стола пред нея. Другият ъгъл беше приютил мивка и огледало, а банята с душовете беше отляво. Всички работници се хранеха заедно в обща трапезарии, която се помещаваше в друга страда. В ранчото работеха около петдесет мъже и момчета. В бройката не се включваше прислугата в къщата и онези, които работеха в железните мини, на нефтените кладенци, по транспортните товарни линии или в многобройните бизнес служби, собственост на Браг.
И най-малката следа от загриженост за раните на неприятеля изчезна в момента, в който го видя.
Хилеше й се като лъв, на когото бяха хвърлили мръвка. Беше се разположил с вдигнати върху масата обути крака, с пура в устата и чаша кафе в ръка. Очевидно я беше чул да идва и постави канчето върху масата.
Люси забеляза, че бяха сами. Нямаше вид на болен.
Тя го изгледа свирепо и затръшна вратата след себе си.
— Какво правиш тук? — запита тя, приближавайки се към него.
Краката му тропнаха едновременно по пода.
— Здравей, принцесо. Ти се била наистина милосърдна жена.
— Върви по дяволите!
— Не се съмнявам, че рано или късно ще го сторя. Няма ли да ме запиташ нещо за смачканата ми физиономия.
— Не! Как се осмеляваш? Как си дръзнал? — разкрещя се Люси.
— Дръзвам да правя това, което искам, госпожице Браг.
Фалшивата нотка в гласа му не й убягна.
— Как си посмял да се хванеш на работа тук? Казах ти да напуснеш града.
Той я сграбчи за ръката, а усмивката му се появи отново. Бавно я притегли към себе си и тя се оказа изведнъж в скута му.
— Пусни ме!
Ръцете му се плъзнаха по тялото й, държейки я здраво притисната в него, докато краката й се мятаха във въздуха, без да могат да стигнат земята. Беше обута в хубави малки оранжеви ботушки, обсипани с цяла дузина перлени копчета.
— Никой не може да ми нарежда какво да правя — каза невъзмутимо той, сякаш тя не се бореше като дива котка в ръцете му.
— Ти взе пари!
Той я погледна в устата. Тя престана да се извива в ръцете му. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение.
— Искаш още?
— Да — каза тихо той. — Искам още много, много.
Ръката му се зарови в косата й, прихваната с игла на тила. Изведнъж под нея напрежението стана осезаемо. Тя спря да се движи. Можеше да го почувства целия, превърнат в огромна заплашителна маса.
— Но не пари!
Гласът му беше гърлен и чувствен, а погледът — неустоим и хипнотизиращ. Костваше й огромно усилие да се освободи от магията, с която я беше завладял.
— Толкова си безочлив — каза задъхано тя, успяла най-после да стъпи здраво на земята.
Той се усмихна, доволен от властта, която упражняваше.
— Ще ти хареса, ако ми го позволиш, скъпа.
В битката, разразила се помежду им, Люси почти му беше дарила победата.
— Ами ако кажа на дядо, че си ме натискал?
— Ами ако аз му кажа, че си дошла сама, за да ме търсиш, защото сме стари приятели? — студено отвърна той.
Нямаше съмнение какво има предвид. Ужасното й подозрение се оправдаваше.
— За това си тук, нали? За да ме изнудваш!
Изражението на израненото му лице не разкриваше нищо.
— Не виждам друга причина — осъдително продължи Люси. — Ти си чудовище. Окаяно, презряно чудовище.
— Изглежда, че беше на друго мнение онази нощ. Поне ако се съди по държанието ти.
Несъмнено щеше да изкара наяве необмислената й постъпка, защото нямаше и капка почтеност. Тя се озърна с див поглед наоколо, но все още нямаше никой.
— Ти ме прелъсти — извика тя. — Бях разстроена, в безизходица, без закрила, а ти се възползва от това.
— Хареса ти всеки миг.
— Искам да се омиташ от ранчото.
— Сигурен съм, че го желаеш.
— Колко пари ти трябват още?
Освирепял, той изрита стола с крак. Люси подскочи назад и се втурна към вратата, когато разбра, че той е по петите й. Погледът му й подсказа, че я грози опасност.
— Не ми трябват проклетите ти пари!
Тя хукна презглава навън.
— Бягай! — извика след нея той. — Бягай, колкото ти държат краката, госпожице Браг. Но няма да ти се размине и ти го знаеш много добре.
12
Шоз се премести върху нара. Избра си горното легло, въпреки че под него нямаше никой, защото не искаше движенията му да бъдат ограничавани. Беше седнал с гръб към стената, вдигнал едното си коляно, и слушаше шумът от приближаването на наемните работници към бараката.
Вратата се отвори и мъжете започнаха да се точат един след друг. Шестима — предимно млади каубои между осемнайсет и двайсет и две. Огледаха го с открити погледи, а в любопитството им нямаше никаква свенливост, сякаш наблюдаваха рядко влечуго в зоопарк. Шоз им отвърна с подобаващо твърд поглед. Никой не го поздрави, но той и не очакваше да го сторят. Вместо това си размениха с очи по едно негласно „кой пък е тоя?“.
Ако беше бял, щяха да го поздравят, да му предложат тютюн и уиски и да го поканят да се присъедини в играта на карти, която започваше всеки момент на масата в центъра на помещението.
Отново го заболя глава. Чувството да не си във върхова форма и ясното съзнание, че не можеш да се оправяш в ситуацията, както обикновено, му бяха неприятни. Не че надушваше неприятности. Знаеше, че хора като Браг налагат правила, които трябва да се спазват. Мъжете може да не го приемаха или харесваха, но не биха подхванали свада.
В бараката беше неестествено тихо. Работниците подхванаха играта си, след като придърпаха към масата единия от двата стола в ъгъла. Останалият самотен стол пред печката изглеждаше като
