се към вожда, след като доказа храбростта и умението си да се сражава. Беше ужасен от методичните кланета на апахи от американската армия и условията на живот в резерватите, които беше видял. Злобната реакция на апахите го отчая още повече. Те горяха, изнасилваха и осакатяваха. По времето на баща му никой апах не беше насилвал невинни жени или убивал невръстни деца. Остави ги без никакви угризения, а само с ужасните спомени, които времето не заличава.
По пътя си към Мемфис прекоси планините на Централен Тексас. През цялото време на скиталчеството си не преставаше да научава трудни и горчиви уроци. При строежа на пътя за Чизхолм беше приет неохотно от другите мъже, и то след като доказа, че може да работи по-здраво от всички. В големите градове откри, че почти всички го считат за социално неприемлив. Единствената работа, която можеше да намери, беше от най-мръсна проба, подходяща за деца, стари хора или сакати и най-слабо платена. Жените, които доближаваше, го приемаха като забранен плод. Нищо не ги спираше да споделят постелята му, но при пълна тайна. Когато подминаваше някоя любовница по улиците, тя се правеше, че не го познава. Не след дълго започна да презира тях и тяхното лицемерие.
В Сейнт Луис беше още по-зле, защото го зяпаха, сякаш беше изрод. Започна да гледа на белите жени като на завоевание, инструмент за наслада, който бива използван и захвърлян подобно на моментен каприз. Характерът му стана безчувствен, с преобладаваща склонност към умишлена отмъстителност. С нея той си плащаше за обидите, които трябваше да преглътне от техните бледолики бащи и съпрузи.
На двадесет Шоз разбра, че не може да се носи по течението безкрай, а трябва да вземе решение какво да прави с живота си. Върна у дома и обяви, че иска да учи право в университета. Родителите му се прехласнаха от идеята. Джак му вдъхна кураж да кандидатства за най-добрите учебни заведения на Изток. Беше приет на непълна стипендия в Колумбийския университет и започна на двадесет и една през 1882 година.
Ню Йорк не приличаше на Сейнт Луис. Гражданите му се гордееха със своя либерализъм и авангардно мислене. Всичко това беше ала бала. Шоз с горчивина осъзна, че го приемат, защото е индианец, а не защото се справи добре на приемните им изпити. Превърна се в червенокож символ, който да успокоява гузната съвест на членовете на борда заради вродения фанатизъм и систематичния правителствен геноцид на белите им събратя.
Беше твърдо решен да отговори по подобаващ начин и дори да надмине спотаеното им презрение. Представяше се блестящо в науката, въпреки че му се налагаше да работи на непълен работен ден. Доказа не само своята равнопоставеност, но и своето превъзходство над белите си състуденти, като завърши втори по успех в курса, без да забрави да изчука повече нюйоркчанки, отколкото всички те взети заедно.
Лятото преди последната година в Правния факултет започна да се вижда с Мериан Клакстън. Тя беше красива омъжена жена, курва по рождение. Апетитите им си паснаха. Уменията му в леглото бяха станали легендарни сред определени кръгове.
Мериан имаше прислужница на име Бетина, закръглена, пищна и много интересна. Един ден ги спипа в собственото си легло. Бетина моментално изхвърча на улицата, докато Шоз си остана в кревата, за да оправи пооскубаната перушина на Мериан. Същата нощ полицията нахлу в малкия му апартамент над ресторанта на Винченцо и му показа разрешение за обиск. В панталона му намериха десеткаратов диамантен пръстен. Веднага го арестуваха и задържаха без право на гаранция.
Процесът продължи по-малко от два работни дни. Правосъдието беше експедитивно. Мериан свидетелства, че пръстенът е неин. Бетина потвърди, че е преспал с нея и е бил в къщата. Шоз се обяви за невинен. Доколкото въпросът касаеше Бетина, той призна, че е бил с нея, „както с някои други“. След казаното погледна право към Мериан.
Тя естествено отрече. Но той направи нова грешка. Съпругът й Роджър Клакстън Втори беше могъщ сенатор и потомък на фамилия, основала Ню Йорк. Клакстън се приближи към него, след като беше опетнил името на съпругата му.
— Сам си изпроси пандиза, момче — беше казал той.
Присъдата му беше ефективна — седем години затвор без право на обжалване.
През есента на 1889 година Шоз беше затворен. Седем месеца по-късно избяга.
Шоз се приближи към Мериан, без да откъсва поглед от нея.
Тя остана абсолютно неподвижна, като се изключеше бясното пърхане на ръчно рисуваното китайско ветрило в ръката й. Очите й бяха широко отворени, сини и вперени в него.
Той се усмихна.
— Здравей, Мериан.
Ветрилото се забърза още повече, сякаш беше крило на колибри.
— Шоз! — Гласът й бе запазил дрезгавината, която той така добре познаваше.
Погледът му я обгърна със зле прикрита неприязън.
— Чудя се кой е по-щастлив от тази непредвидена среща, ти или аз?
Тя не успя да схване думите му, а и не си направи труда.
— Как си, Шоз?
— По-добре от последния път — ухили се злобно той.
Подмятането не й убягна. Две розови петна обагриха деликатните й страни, а очите й засвяткаха.
— От всички места на света как се озова точно тук?
— Работя. А вие, госпожо Клакстън? Какво ви води на Запад? Никога не сте ме поразявали със склонност към нещо друго освен бални зали… и спални.
Розовите петна върху бузите й се сгъстиха.
— Синът ми Леон е влюбен във внучката на Дерек Браг. Шоз, съжалявам, толкова съжалявам.
— Наистина ли? Защо тогава не даде правилен ход на делото и не каза истината?
— Не можех. Знаеш, че не можех. Това би ме унищожило.
Идеше му да я удуши.
— Ще се видим пак, госпожо Клакстън.
— Чакай. — Тя го докосна по ръката и задържа дланта си там.
Той се обърна.
— Шоз — каза тя с гърлен глас, цялата задъхана.
Невероятно, помисли си той. Беше се отнесъл с нея като с кучка, каквато в действителност си беше, а плачеше за още.
Той се двоумеше дали да й го даде, когато изведнъж осъзна, че е загубил целия си интерес.
— Забавлявай се добре, Мериан — каза той.
— Чакай! — Тя го задържа настоятелно за ръката. — Трябва да поговорим.
— Да поговорим?
— Моля ти се! Да се срещнем след час и…
— Ако си мислиш, че представлението от последния път може да се повтори, избий си го от главата.
— Мисля, че ще те заинтересува това, което имам да ти казвам. Като начало ще започна само с една дума: изнудване. — Очите й изпускаха искри.
Устните му се извиха, но тя беше успяла да привлече цялото му внимание.
— Сигурна съм — каза тя, а очите й се спуснаха надолу към бедрата му, — че на Дерек Браг ще му бъде интересно да научи кого е наел на работа.
Извивката на устните му стана още по-изразена. Той я сграбчи за ръката и я придърпа рязко към себе си. Мериан се запрепъва, когато той я завлачи през тълпата, докато не останаха сами зад един от хамбарите. Шоз я опря с гръб към стената. Тя се вторачи в него, а гърдите й напираха изпод ниско изрязания корсаж.
— Сега ли го искаш или после?
— Шоз! — възропта тя, сякаш беше самата невинност.
Той хвана заплашително лицето й в ръце и го задържа там.
— Никога повече не ме заплашвай!
Въпреки усилието си тя не успя да каже нищо.
