да може да флиртува като нея, а не като Люси. Джоана не можеше да си представи, че би могла някога да бъде като Люси — твърде дръзка и твърде трепетна. Но Дарлийн беше малко безцветна, любезна и свита досущ като нея. Ако Шоз я харесаше…
Но тя не беше Дарлийн; не беше руса като нея, нито пък имаше нейната безупречна дребна фигура. Не можеше да флиртува и по-скоро би умряла, отколкото да го стори. И той не я харесваше, ни най-малко. Едва забелязваше съществуването й. Преди не сваляше очи от Люси, а сега — от Дарлийн.
Тя се запита какво ли е чувството да си в прегръдките му по същия начин като Люси.
Джоана разбра, че следваше единствено Дарлийн, защото Шоз не се виждаше никъде. Къде ли беше отишъл? Само преди минута бяха заедно. Но наоколо имаше толкова много хора, беше толкова пренаселено, че той би могъл да е навсякъде. Тя се намери почти до Дарлийн и вече смяташе да я поздрави.
— Майко! — възкликна Дарлийн, забравила въздържаността си. — Майко! Защо не си ни запознала досега!
Джоана отстъпи назад, без в действителност да има намерение да подслушва. Но й се налагаше.
— Той не е за тебе, Дарлийн — каза Мериан Клакстън, а сините й очи горяха от гняв. Джоана успя да я зърне и остана поразена от дълбочината на емоцията, неподправената ревност и омразата, които видя изписани върху лицето на госпожа Клакстън. Предположи, че бяха адресирани към Шоз, въпреки да изглеждаше, че са насочени към собствената й дъщеря.
— Защо не? Защото е каубой ли? — запита презрително Дарлийн. — Или защото го искаш за себе си?
— Чуй ме — каза рязко Мериан и сграбчи облечената в ръкавица китка на дъщеря си. Дарлийн изохка, но Мериан я дръпна още по-близо към себе си. — Чуй ме! Този мъж не е за теб! Той е опасен престъпник!
— Какви ги говориш? — каза Дарлийн и освободи ръката си.
— Казвам, че е избягал затворник, Дарлийн. Той е углавен престъпник, търсен от закона.
Беше късно; скоро щеше да настъпи полунощ. Празненството беше в разгара си. Имаше поне хиляда човека, които се веселяха под лунната светлина. Не беше лесно да ги открие сред всичките тези гости. Решителността на Люси нарастваше, а успоредно с нея и подозренията й. Ако Шоз и Дарлийн не бяха сред гостите, къде биха могли да бъдат? Не бяха сред танцуващите двойки, а липсваха и от групата, която все още се радваше на печеното. Нощта беше задушна и гореща, а въздухът — ласкав като цвете. Буйните ритми на испанския оркестър я преследваха навсякъде. Тя спря Мария.
— Виждала ли си новия работник? Шоз?
Мария поклати глава отрицателно.
Люси се обърна, свъсила сърдито вежди и зърна Дарлийн да танцува с един от своите приятели. Огромна вълна на успокоение я заля. Не бяха заедно. Не че я засягаше, но не можеше да понесе мисълта Шоз да я захвърли заради някоя от себеподобните й.
Щом не беше с Дарлийн, къде беше тогава и с кого?
Люси напусна забавата и се отправи към конюшните и бараката за спане на работниците, водена отчасти от инстинкта си, но най-вече от магарешки инат. Щеше да претърси навсякъде, ако се наложеше. Остави музиката и хорската глъч зад себе си, движейки се между две прясно варосани конюшни. Нощният ветрец беше влажен и кротък. Тялото й се покри с тънка пелена от капчици пот, която караше раменете и откритата й гръд да лъщят.
И тогава съзря една тъмна фигура, облегната върху оградата на мястото за разходка на конете, което беше свързано с конюшнята на жребците за разплод. Не й бе необходимо да вижда ясно, за да разбере, че е той, при това сам. Пулсът й се ускори. Пушеше, а пламъчето на цигарата му просветваше всеки път, когато я поднасяше към устата си.
Гърдите й се повдигаха от вълнение.
— Крием се — постара се да звучи саркастично тя — или чакаме някого?
Той запрати цигарата на земята и я стри с крак.
— Чаках някого и какво от това?
— Така си и знаех. Коя любовница чакаше, Шоз? Дарлийн? Някой друг? Кого?
— Теб.
Тя рязко отстъпи назад, мигайки смаяно.
— Чудех се още колко време ще мине, докато дойдеш да ме потърсиш.
— Аз не съм една от твоите любовници.
— Не си ли? — Той оголи зъби в усмивка. — Да не би паметта да ми погажда мръсни номера? Защото си спомням една нощ, не беше много отдавна…
— Недей да го споменаваш отново! — извика гневно тя. — Що се отнася до мен, нищо не се е случило!
— Хубав начин да гледаш на нещата, както ти отърва, принцесо. Ела тук. Забавите ме отегчават.
— Не изглеждаше толкова отегчен преди един час.
— Ревнуваш ли? — ухили се той.
— Никога.
— Ела. Искам да те направя моя любовница.
Ръката му се протегна да я сграбчи. Люси се вцепени, когато той чевръсто я придърпа към себе си. Тя се блъсна непохватно в неговото твърдо и жарко тяло. Без никакво убеждаване притисна длани в напоената му с пот риза, но вместо да го отблъсне, застина неподвижно.
— Добре дошла, принцесо — промърмори той и плъзна ръце надолу по гърба й. — Стига игрички. — Той обхвана лицето и в ръце.
Чувството, породено от допира на топлите и груби длани върху лицето й, беше прекрасно, прекрасен бе и странно оживеният поглед в очите му.
— Аз също не искам да играя игрички — изрече тихо Люси.
Думите й размекнаха изражението на лицето му още повече.
— Тогава ми кажи — подхвана той, — кажи ми, че за тебе последните няколко седмици са били толкова непоносими, колкото и за мен, Люси!
— За мен също бяха мъчителни — каза на пресекулки тя. — Шоз, какво става с нас?
— Не знам и не ме интересува.
Люси не беше подготвена за яростната му атака. Той я целуна силно, свирепо, като човек, таил дълго страстта си. Вкопчена в ризата му, тя отвърна на целувките му също толкова диво.
В мъчителната жега на нощта всичко беше позволено.
Мериан се поспря и присви очи в тъмното. Беше видяла Шоз да отива по този път към хамбарите, но мястото пред нея изглеждаше пусто. Тя хвърли поглед през рамо, за да види как последните танцьори се бяха впуснали в луд степ. Повдигна полите на роклята си и забърза нататък.
Нямаше намерение да спира търсенето, докато не го откриеше. Беше обсебена от предопределението, че където е той, там ще бъде и тя. Знаеше го.
Сама щеше да си проправи път към него. Страхуваше се, да, но страхът само усилваше нейната похот.
Когато най-сетне я обладаеше принудително, щеше да бъде толкова груб и толкова силен. Мериан не можеше да чака, трябваше да го открие и то веднага.
Тя спря до ъгъла на един хамбар, когато видя любовниците пред себе си, обърнати с гръб към нея и счепкани в знойна прегръдка. Подозренията й се оправдаха, а самата мисъл, че той би могъл да бъде с друга жена — може би с дъщеря й — вля нов бяс в пулсиращите й вени. Тя бързешком се шмугна зад няколко складирани бали със слама. Не беше необходимо да се крие, защото те бяха твърде заети със себе си, за да забележат каквото и да е.
Облаците се разпиляха, проправяйки път на лунната светлина, Мериан притаи дъх. Това беше той, а жената с него беше Люси Браг. Мисълта за убийство прекоси съзнанието й.
