възстановил силата на тялото си през нощта. Ако не им предстоеше толкова дълъг и труден ден… Той въздъхна. Ако се забъркаше с нея сега, щеше да бъде въвлечен в далеч по-голяма неприятност от настоящата. Мисълта го натъжи. Първото нещо, което нейното семейство щеше да иска да узнае, когато си я приберяха, бе дали я е докоснал. Люси не беше лъжкиня. Не би симулирала изнасилване без основание, а той със сигурност не би й го дал. Колкото и съблазнителна да бе, той щеше да държи ръцете си настрани. Когато се изправи, мислите го връхлетяха отвсякъде. Една от тях изискваше предимство. След като оседла и нахрани коня, той се извърна да я погледне, без да му се налага да крие нито интереса, нито любопитството, които изпитваше. Предишната нощ тя можеше да го изостави, на кон или пеша, но не го направи. Той пое дълбоко въздух. Сърцето му биеше ускорено, сякаш беше участвал в надбягване. Защо не го напусна? Дали защото се страхуваше да се върне в Парадайз сама през безлюдната пустош? Може и да беше разглезена принцеса, но не й липсваше характер, дързост и кураж. Решителността й бе истинска, макар и непроверена докрай, упоритостта й можеше да се сравни с тази на муле от малкото, което беше видял, но куражът й идваше от невежество и наивност. Тя не би се съобразила с трудностите по едно пътуване на север без него, а просто би го предприела, пришпорвана от отчаяние и решителност. Страхът от несгодите не би я спрял да избяга. Тогава какво я накара да остане? Той оседла коня и я погледна. Въпросът беше твърде голям — съществуваха толкова много отговори, че той почувства как мозъкът му се размъти. Да върви по дяволите! Той реши да не го е грижа защо не е офейкала, без значение дали е било, защото не може да язди неоседлан кон, или пък поради умора. Или пък защото настоящото изпитание я бе научило на малко здрав разум и се е страхувала да подкара сама на север. Той я сръга с върха на ботуша си.
— Ставай! — Последва съвсем слаба реакция, пърхане на мигли, едва доловимо стенание. Той я побутна отново. — Трябва да тръгваме, Люси. — Тя премига току в лицето му. Наложи му се да се възхити още веднъж на тялото й. Изчака я да се събуди. Сините й очи се отвориха напълно и тя се повдигна с ясното съзнание какво става около нея. Погледна много, много внимателно. После се изправи вдървено, направи безуспешен опит да сподави една въздишка и изтръска полите си.
— Трябва да се освежа.
Той разбра какво имаше предвид.
— Върви зад този храсталак и бъди много внимателна — нареди той. Тя му кимна и се отдалечи. Шоз се захвана да замита следите от лагера им със сбрани подобно на метла шубраци. Тя отново го изненада. Здравият сън се бе отразил много добре върху състоянието на нервите й. Той го оцени, защото точно в него момент последното нещо, от което се нуждаеше, бе някоя истерична жена. По всичко изглеждаше, че са постигнали едно макар и крехко примирие. Нощта беше настъпила. Люси седна на земята, обви коленете си с ръце, провери дали късите й поли покриват добре краката и го загледа. Той бе наклал малък огън, върху който готвеше месо и боб с неустоим аромат. Денят бе даже още по-дълъг и изморителен от предишния. Тя не можеше да се помръдне. Шоз също бе изтощен. Всеки негов жест и изпъкналите черти на лицето му издаваха огромна умора. Но беше по-добре отколкото предишната нощ и тя ясно го забелязваше. Издръжливостта му беше изумителна. Тя не би могла да направи повече и крачка. Цялото й тяло се бунтуваше, мускулите й бяха изтерзани и умираше от глад. Можеше да се отдаде на почивка и сън само след като се нахранеше. Подозираше, че ставането на следната сутрин щеше да бъде още по-трудно отколкото досега. Той вдигна тигана и й го поднесе. Погледите им се срещнаха. Люси му се усмихна в очакване; той й отговори също с усмивка.
— Съжалявам, че нямаме порцеланови съдове, принцесо — каза той и се настани до нея.
— Следващия път — опита се да бъде духовита Люси. Забележката й го накара да я изгледа продължително. Тя побърза да отмести поглед, почувствала безпричинна нервност. Враждебността му бе по-лесно поносима, отколкото такъв директен и изпитателен поглед. Той й подаде вилицата, която намериха в торбата с консерви, запазвайки лъжицата за себе си, след което започнаха да се хранят с вълчи апетит направо от съда. Когато привършиха, Шоз отиде с тигана до потока и го напълни с вода. Люси беше жегната от чувство за вина. Не знаеше да готви, а той вършеше всичко. Тя не си мръдна и пръста. Проследи с внимание как той сложи върху огъня пълния с вода съд и го остави да ври. След няколко минути го махна и обля с него целия огън. После избута с върха на ботуша овъглените остатъци и ги зарови с крак в земята. Най-накрая мушна тигана обратно в торбата на седлото. Люси се закле да запомни всяко негово действие. Шоз се върна и седна отново. Внезапно тя усети възцарилата се близост помежду им и скритите възможности. Бяха сами в нощта, пробудени за нещо неочаквано насред безкрая на пустинята. За разлика от предишната нощ, когато Шоз бе толкова изморен, че заспа моментално. Сърцето й биеше лудо. Вместо спомени за отвличането, в съзнанието й се занизаха бързо оживели образи и събития от седмицата, която той прекара на ранчото. Шоз бели грах и осъзнава колко е смешен, Шоз смъква пердета, застанал прав върху стол, Шоз в неизменните изпънати по него „Левис“. Тя си припомни как не можеше да спи от задухата и влагата нощ подир нощ, как се мяташе на всички страни, докато нощницата не можеше да се отдели от тялото й, подгизнала в пот. Тогава се бе приближила до прозореца за глътка въздух и го видя на поляната с отправени към стаята й очи.
— Шериф Сандърс напредна ли в разследването си?
— Какво? — Гласът му разпръсна мислите й. Той повтори въпроса си. — Намериха жребеца в Абилийн — подхвана Люси, но той я прекъсна.
— Знам за проклетия кон. Стреляха по човек — имам предвид себе си — но целия шибан град се вдигна на оръжие заради коня на дядо ти.
Люси го погледна със съзнанието колко ужасно прав беше.
— Не знам нищо повече.
— Видя ли някого в нощта, когато дойде да ме срещнеш?
Люси не си даде труд да го поправи, защото бе тръгнала да го търси, а не да се среща с него.
— Никого. Но някой може да е видял онова, което видях аз, и да е помислил, че си един от крадците. Хората в Парадайз не обичат много конекрадците.
— Опитай пак. — Тонът му бе присмехулен. — Ако някой добър самарянин ме е стрелял, считайки ме за крадец, защо той или тя не излезе на светло и не си призна постъпката?
Люси го погледна отново. Беше се опънал удобно на земята, подпрял глава с ръцете си върху седлото. Ризата му беше разкопчана отпред, а тъмната му кожа блестеше чак до безсрамно изложения на показ пъп. Прииска й се да закопчее дрехата.
— Предполагам, че някой се е изплашил да се покаже.
— Дяволски си права. — Гласът му бе толкова рязък, че я стресна. — Знаеш кой го е сторил, нали?
— Имам подозрения.
— Кажи тогава!
Устата му се изкривиха в кисела усмивка.
— Майката на гаджето ти.
— Мериан Клакстън! — Той се отпусна върху седлото. — Ти си луд! — извика тя и се взря в изваяния му профил. — Защо й е да те стреля?
— Защото бяхме дружки в Ню Йорк — ухили се той. — Нека само да споменем, че работата завърши зле, след което и двамата носим омразата в себе си.
— Дружки в Ню Йорк! — Люси беше слисана. Отне й дълго време да осмисли информацията. — Искаш да кажеш… любовници?
— Защо си толкова смаяна. Не знаеш ли, скъпа, че Мериан има апетит към нещо, което съпругът й не може да й осигури?
Люси се затресе цялата. Шоз и Мериан… Мисълта я разстрои. Мериан беше красива, но по-възрастна от него. И всичко това в Ню Йорк?
— Кога си бил в Ню Йорк?
— Преди седем години.
След като Шоз не предложи допълнителна информация, тя не поиска да узнае нищо повече. Вече си имаше достатъчно грижи около онова, което току-що научи. Поне връзката им беше приключила преди много години. Но ако Мериан е стреляла по него, значи страстите не бяха излетели. Дали все още я обичаше?
