— Сигурно грешиш.
— Сигурно — каза той, без дори да я погледне.
— Не мисля, че е способна да застреля някого. Много жени носят малокалибрени пистолети, дори аз самата. Мъжете също ги използват.
— Къде е твоят пистолет? — Той запали поредната цигара.
— Не мислиш, че аз… — Тя спря по средата на изречението, твърде изумена, за да продължи.
— Знам, че не ти си ме застреляла, принцесо, дори да си искала — ухили се той, — защото не можах да го открия никъде.
Прииска й се да го перне. Припомни й как ръцете му бяха пребродили цялото й тяло, даже под полите.
— Предполагам, че пистолетът ми е там, където съм го оставила, в чекмеджето на бюрото ми. — Тонът й беше хладен.
— Недей да се цупиш. Ти имаше пистолет. Какво искаш да кажеш, в чекмеджето? Видя ли го него ден?
Люси се замисли.
— Сложих го настрани, когато пристигнахме, и оттогава не съм го пипала.
Думите й бяха посрещнати с мълчание. Времето си течеше, една мрачна сянка прекоси луната, но Люси не преставаше да мисли за Мериан и Шоз. Връзката им била завършила зле. Дали я мразеше? Беше трудно за вярване, че Мериан Клакстън ще вземе точно Шоз за любовник. Тази толкова елегантна съпруга на сенатор.
— Защо не отпраши предишната нощ, принцесо?
— Какво?
— Чу ме много добре.
Люси се поколеба, преди да намери подходящия отговор.
— Мислех си, че умираш — промълви най-сетне тя.
— И какво от това? — каза той, без да я погледне.
Тя отправи поглед към звездите.
— Не ми се стори редно — каза неубедително — да зарежа един умиращ.
Той се извърна на една страна.
— Ела тук, — прикани я дрезгав глас. Тя бавно вдигна очи към него. Той не се усмихваше. Изразът му беше непреклонен. Нощта изведнъж притихна. — Ела тук — повтори той и я притегли в прегръдките си.
— Какво правиш? — задърпа се Люси, при все че пулсът й препусна диво, нервите й затрептяха, а краката й настръхнаха. — Студено е. — Беше вече по гръб, когато той я приласка, застанал над нея. Един от краката му я покри. Връхлетя я невероятно желание. — Моля те, недей!
— Снощи нямаше нищо против да спиш до мен — опари я с дъха си той. По тялото й полазиха сладостни тръпки.
— Снощи ли?
— Да — измърка той дрезгаво и я целуна по врата. — Помниш за снощи, нали?
Докато тялото й се предаваше на удивителни усещания, победено от надигащата се жажда и безсрамно желание, разсъдъкът й трескаво се мъчеше да си спомни за предишната вечер. Какво се случи тогава? Да не би да го проспа? Устните му се заразхождаха по нежната кожа на врата й. Останала бездиханна, единствената й свързана мисъл бе, че става нещо нередно, напълно нередно, и тя не трябва да го позволява. Ръцете му завладяха гърдите й с лениви, но настоятелни кръгови движения. Люси затвори очи и се отпусна назад, готова да го приеме. Миг по-късно усети, че ръцете и устните му застиват. Чуваше единствено собственото си пресекливо дишане и ударите на сърцето си. Боеше се да мръдне. Нима е възможно? Много предпазливо обърна глава, за да го погледне.
— Шоз?
Не последва никакъв ответ. Невярваща, тя видя, че той е дълбоко заспал. Люси отметна глава назад и изпусна продължителна и колеблива въздишка на облекчение, примесена с недоволство.
19
Отпред беше Рио Гранде. Люси не можеше да каже как се чувства. Горещината на превалящата утрин започваше да става нетърпима. Бяха яздили с умерен ход, без да спират, от изгрев слънце. Тя се благодареше, че имаше сламена шапка на главата, като същевременно се чудеше как е възможно Шоз да ходи гологлав под смъртоносните лъчи на слънцето. Той изряза ивица плат откъм гърба си и я превърза около челото си, за да предпази очите от стичащата се пот. Поспряха на едно възвишение, без да слизат от коня. Сърцето не й даваше покой. Беше седнала както винаги пред него, а той я бе прихванал през талията със сигурна ръка. Понякога горещият му дъх във врата й я омаломощаваше. Не беше проговорил цялата сутрин. За какво ли си мислеше? Щеше ли да я освободи? Струваха ли нещо обещанията на човек извън закона? Трябваше да я пусне, за да се върне при роднините си в Парадайз, които сигурно вече се бяха поболели от тревога. Бяха стигнали границата и тя бе изиграла своята роля. Нямаше причина да я води по- нататък.
— Рио Гранде — обади се той и пришпори коня напред.
Люси се страхуваше да го пита дали ще удържи на думата си. Боеше се, че ще каже „не“. В същото време една част от нея се страхуваше от утвърдителния му отговор. Как е възможно да е такава глупачка? Слязоха в лек тръс към плитководната река. Чорапите на девойката бяха толкова прокъсани, че тя ги захвърли същата сутрин. Водните пръски по голите й нозе я изпълниха с радост. Люси се хвана още по- здраво за седлото, а Шоз я притисна още по-плътно към себе си, синхронизирайки ритъма на телата им с движението на коня. Действията му й припомниха за предишната вечер. Дълги часове й бяха необходими, докато заспи, независимо от изтощението. Допирът на стегнатото му тяло я бе развълнувал и прогонил съня от клепачите й. Ако не се бе изправил лице в лице с действителността предишния ден, трябваше да го стори сега. Той притежаваше магнетично привличане и тя не оставаше безразлична към него. Независимо кой бе и какво бе сторил, тя го намираше много привлекателен. Ако дръзнеше да освободи юздите на разума си, би си припомнила как се любиха и колко неустоимо прекрасно бе всичко. Да храни чувства към подобен мъж бе не грешно, а чудовищно. Ала нейните симпатии, нейната малка слабост, ако наименованието бе подходящо, не значеха нищо. Ако удържеше на думата си, тя нямаше да го види никога повече. Което, разбира се, бе най-добре.
Конят изкачи отсрещния бряг. Бяха в Мексико. Шоз остави животното да се напие, след което продължиха. Люси не можеше да се освободи от натрапчивия въпрос. Колкото повече се отдалечаваха от границата, толкова повече здравомислието й я плашеше и объркваше. След около час Шоз спря коня в издължената сянка на огромно дърво. Тя вече знаеше, че това означава спиране за почивка — освен ако не смяташе да я остави точно тук. Изхлузи се от седлото и нарочно се захвана да изтръсква полата си. Навярно щяха да се разделят на това място. Той я последва на земята, пусна юздите на коня и я погледна. Тя прехапа устни.
— Сега ли ще ме пуснеш да си ходя?
Бледият му, почти сребрист от ярката светлина поглед се спря продължително върху нея. Изглеждаше, че мина цяла вечност, преди да проговори.
— На две мили от тук има малък град. — Значи все пак щеше да я освободи в края на краищата! — Помисли си, че съм лъжец, нали? — Тонът му бе изпълнен със сарказъм.
— Не, аз… — провлачи тя.
Нещата се нареждаха, както трябваше и тя беше щастлива. С изключение на онази малка тайна част от нея, която остана объркана, дори разочарована. Щяха да се разделят, за да не се видят никога повече. Тя погледна може би за последно разтворената риза, откриваща добре познатата лъскава, бронзова кожа. Прости се мислено с неговите стегнати в син дочен плат бедра, след което извърна поглед. Той я сграбчи за рамото и я извърна грубо към себе си.
— Проклета да си!
