Историята му криеше толкова тайни, че на нея изведнъж й се прииска да ги изрови от мрака. А и тя беше тази, която спомогна да го тикнат зад решетките. Най-малко щеше да успокои съвестта си, като се осведоми за състоянието му, преди да го преместят в общинския център. Заповяда да й приготвят кон и лека едноместна кола и подкара сама към Парадайз, за да по види.
Помисли си нервно, че родителите й биха побеснели, ако научеха. Ала вече нищо не можеше да я спре. За разходката се премени с една от най-хубавите си премени по поръчка — морскосиня пола и подходяща жилетка с широки буфан ръкави. Сламена шапка заслоняваше пламналото й лице, а до нея на седалката се мъдреше грижливо подредена от самата нея плетена кошница с обяд за него.
Люси размаха камшика, при което петнистата кобила навлезе с напет тръс в града. Беше горещо и влажно и пътничката беше вир вода под костюма. Спря колата точно пред затвора. Нямаше смисъл да крие посещението си от никого. Дежурният заместник-шериф щеше да разбере, шерифът щеше да разбере, рано или късно целият град щеше да узнае, включително и нейните. Нямаше значение. Щеше да се оправя, когато възникнеше проблем.
Тя влезе в офиса на шерифа. От тавана се спускаше огромен вентилатор, който се мъчеше да раздвижи наситения и влажен въздух, но трудно успяваше да облекчи страданието на околните. Заместник-шерифът беше висок, млад мъж с увиснали мустаци, който незабавно скочи прав при появяването й.
— Госпожице Браг!
— Здравей, Фред, как си в този прекрасен ден? — запита игриво тя.
Фред слисано погледна кошничката в ръката й, мислейки без съмнение, че е за него.
— Защо, прекрасно, госпожице Браг, а вие?
— Много добре, благодаря. Реших, че затворникът се нуждае от истински обяд — продължи тя, без да обръща внимание на почудата му. — Как е той?
— Кротува — съвзе се Фред. — Стои в леглото и мълчи. Не можете да влезете при него, госпожице Браг.
— Защо пък не?
— Защото — Фред поруменя още повече, — е опасен престъпник, ето затова.
— Пфу! Откраднал кон, и какво?! Забрави ли, че този „опасен престъпник“ съпроводи мен и Джоана чак до Парадайз, когато автомобилът ни се повреди? Прекарахме половин ден заедно с него, а нито косъм не падна от главите ни.
— Да, наистина, но все пак…
— Фред, трябва ли да моля шерифа за разрешение, за да донеса на затворника обяд и да му кажа блага дума! Да не би да сме варвари? Да се отнасяме към някой, който все още не е обявен за виновен от съда като към прокажен, че и по-зле? Сякаш е бясно куче, лишено от човешка топлота и компания! Освен това — усмихна се мило Люси, — дядо каза, че няма нищо нередно.
Рече си, че това е само невинна лъжа, при това ефикасна. Фред отстъпи, зачервен като рак. Люси не беше предполагала, че се е метнала до такава степен на майка си. Помисли си, че посещението на всички ония събрания за правата на жените и негрите като малка са оказали своето влияние. Фред си проправи път към вратата на затвора в задната част на сградата.
Арестът се състоеше от коридор с две килии от всяка страна. Шоз беше единственият задържан. Лежеше по корем, положил глава върху ръцете си. Не се помръдна при затръшването на тежката врата, но когато Люси последва Фред и токчетата й зачаткаха шумно по циментовия под на късия коридор, обърна глава, за да ги погледне. Очите му първо се разшириха, преди да се превърнат в два тесни процепа.
— Имаш посетител — съобщи Фред. След кратка пауза продължи: — Сигурна ли сте, че искате да влезете? Можете просто да му оставите обяда отвън.
— Ще вляза — заяви решително Люси. — Дядо каза…
— Окей — въздъхна Фред. — В кошницата има ли нож?
Люси наблюдаваше Шоз, който не я изпускаше от очи. Той се изправи бавно и провеси краката си към пода. По лицето му беше изписано толкова презрение, че тя беше почти готова да промени намерението си и да хукне презглава навън от затвора.
— Нож ли? — объркана, тя прехвърли с усилие вниманието си отново върху заместник-шерифа. — Разбира се, че има.
Когато Фред го изиска, Люси му подаде един сребърен трапезен нож от „Тифани“. Фред отключи килията и я пусна вътре.
— Дръж се прилично! — предупреди той най-накрая Шоз.
Посрещна я абсолютно мълчание.
Люси влезе вътре, без да престава да хапе устната си. Нервността я обзе внезапно. Можеше ясно да усети присъствието на Фред точно зад себе си.
— Донесох ви малко домашна храна.
— Колко мило.
Тя започна да рови в кошницата.
— Печено пиле, препечени кифли с масло и…
— Не съм гладен.
Когато тя вдигна глава и погледите им се срещнаха, той се опита да я изпепели с очи.
— Шоз!
— Гузна съвест, нали?
— Трябваше да кажа истината.
— Истината? Ти не каза истината, ти изказа едно непроверено предположение.
Люси остана стъписана. Нима щеше да продължи да се прави на невинен? Ами ако наистина нямаше вина? Не беше възможно, тя беше там и знаеше какво точно се случи.
— Не съм дошла тук да спорим.
— За какво тогава? Да злорадстваш? Малката принцеса е доволна от своя реванш.
— Не.
— Върви си у дома при могъщия ти дядо. — Десниците му се свиха в юмрук. — Просто си върви.
— Не търся отмъщение — извика тя.
— Ако не си искала да ми го върнеш, защо тогава ме обвини набързо, без да се замислиш? Защо, по дяволите, не ме попита как стоят нещата?
— Вярвам на очите си! Ти чакаше пред конюшнята, а оседланият кон е бил за теб. Нима не разбираш, че трябваше да кажа, каквото знам?
— Какво си мислиш, че знаеш? — Той я изгледа втренчено.
— За какво говориш?
Лицето му придоби строго изражение.
— Не ми обръщай внимание.
Тя успя да възвърне равновесието си с огромно усилие.
— Донесла съм ти обяд.
Той се изсмя.
— Знам, че вероятно тук не си се хранил сносно — каза тя, приседна в единия край на нара и постави кошницата с храна в скута си. Сърцето й туптеше тежко и ускорено. Може би направи грешка, като дойде тук. Беше объркана повече от всякога. Обзе я чувство на вина. Въпреки приличното разстояние, което беше оставила помежду им, излъчваната от тялото на Шоз топлина я облъхна властно. Гневът му също беше осезаем.
— Шериф, нешериф — просъска тихо той, — ще ти извия гръцмуля, ако не се изметеш оттук.
Люси замръзна на място. Вярваше му. Той я мразеше, защото гледаше на нещата от своя ъгъл. Едва се сдържаше да не я нападне, независимо от състоянието си. Страхът я задуши и не й позволи да говори. Той я ненавиждаше, искаше да й причини зло и щеше да го стори, ако тя продължаваше да си играе с търпението му. Люси се размърда, готова да си ходи.
Движението й накара нещо лъскаво вътре в кошницата да проблесне. Спомни си твърде късно, че беше взела и крив нож за рязане на пиле и се присегна пъргаво да затвори капака на кошницата.
Той обаче също забеляза ножа и се оказа по-бърз. Преди тя да разбере, вече го държеше в ръката
