— Има ли някой след нас?
На върха на езика му бе да й каже, че други бандити са по петите им, но се въздържа. Погледите им се срещнаха: нейният — питащ и уязвим, неговият — мрачен и неразгадаем. Не можеше да я лъже.
— Искаш ли да ме видиш на бесилото, Люси? — запита кротко Шоз.
Устата й се отвори, но отговорът дойде доста по-късно.
— Не.
— Тогава да тръгваме.
Показаха се на ярката слънчева светлина. Зад тях се задаваше законът и Люси го осъзнаваше ясно. Би могла да закрещи, да вика за помощ, да ги осведоми за присъствието си.
Тя се взря в Шоз, който водеше животните по една много тясна, едва различима животинска пътека. Не беше ангел, но тя не му желаеше злото.
Ръцете му предишната нощ, докато я лекуваше, бяха толкова нежни.
Тя прогони всички неуместни мисли и се запрепъва след него. Молеше се само да не съжалява за решението си.
— Събуй си обувките.
Думите му бяха категорични като заповед. Бяха спрели, за да нощуват след поредния безкраен ден. Първата му половина премина предимно в ходене пеш, изкачване на конете по невъзможно стръмни и тесни скални пътеки и спускане по не по-малко стремглави скатове, плътно притиснати между непроходими клисури. Отклониха се по една утъпкана козя пътека, след което препуснаха бързо и неуморно все нагоре и нагоре в планината. Сега бяха устроили лагер до един поток и Люси се бе отпуснала на седлата, неспособна да помръдне.
Тя не се възпротиви, когато той смъкна обувките й, защото нямаше сили. Сподави болезнения си вопъл и боязливо погледна надолу. Краката й представляваха окаяна гледка, покрити целите с нацъфтели рани от спукани пришки и няколко пресни мехура. Вдигна глава, за да срещне изненадания и съчувствен поглед на Шоз.
— Не те чух да изохкаш нито веднъж.
— Щеше ли да спреш, ако го бях направила?
Той се навъси и й помогна да стигне до потока. Люси го остави да й измие краката.
— Никакви обувки утре — каза най-после той, отклонявайки всякакви протести. — Ще ти увием краката с плат. Дай ми една от твоите фусти.
Тя го погледна подозрително.
— Искам да я препера. Нали не искаш да завия нозете ти с мръсен лен?
Тя се обърна с гръб и поруменя цялата, въпреки че той бе виждал много повече от нея, много повече, отколкото би било редно да съзре който и да е мъж. Люси смъкна един от фустаните под полата си и му го подаде. Той се отдалечи, без да каже нищо.
Както и предишната нощ, ръцете му бяха гальовни, което беше несъвместимо с грубиянската му същност. Беше ли възможно зад присмехулната и подла фасада да се крие нещо задушевно и човешко?
Тя отново се загледа в него. Не бяха стъквали огън, а се задоволиха със сух хляб от предишния ден и месо от консерва. Той се съсредоточи в парчето говеждо пред него. Люси извърна глава и мислено оприличи Шоз на огъня, а себе си на глупавия молец, който витае около него. Трудно откриваше смисъл в загрижеността на един разбойник към пришките на краката й.
— Защо не се развика, и да те чуят, Люси? — запита изведнъж той с остър и проницателен поглед.
Люси остана изненадана. Опита се да отбегне погледа му, но не успя.
— Повярвах ти, когато каза, че ще ме пуснеш, след като си в безопасност.
Вместо очаквания язвителен отговор Шоз се загледа втренчено в нея.
— Защо не потърси помощ, Люси?
Нямаше да я освободи лесно от захапаната стръв. Без съмнение, ако се бе разкрещяла, вече щеше да бъде на свобода. Тя се размърда неловко.
— Е, добре — изстреля внезапно. — Ти си гадно копеле, но не заслужаваш да умреш. Може да си конекрадец, но не вярвам да си убиец.
Не включи в сметката тримата бандити, защото това си беше самоотбрана.
— Не съм убиец — каза той, без нищо у него да трепне. — Освен това не съм и конекрадец.
Люси сведе очи към недояденото месо. Независимо какво твърдеше той, тя все още вярваше на очите си. Не й се говореше за това, защото беше твърде объркващо.
Той се изправи с възклицание на погнуса и изчезна в нощта. Люси остана сама с изпълненото докрай от звезди небе и остра болка в сърцето.
24
Долината на смъртта.
В недрата на тясната долина беше сухо и горещо като в пъкъл. Последните два дена бегълците се придвижваха през безводната пустинна верига на планината. Пътеките бяха тесни, каменисти и много опасни, защото стръмните скатове следваха един подир друг. Понякога достигаха шеметни височини. Всяка грешна стъпка можеше да се окаже последна в някоя от бездънните клисури по протежение на гранитните канари високо над тях. На третия ден сутринта започнаха спускането, еднакво несигурно и коварно. Пътуването се утежняваше с намаляване на надморската височина. Горе в планината беше горещо сред гигантските канари, които препречваха всеки полъх на вятъра и поглъщаха топлината на деня, но на откритите места бе топло и почти приятно. Долу беше жега, по-жестока отколкото в Тексас, по-убийствена от всичко, познато на Люси дотогава.
Имаше чувството, че са се спуснали до границата на допустимото в една зловеща и тайнствена среда. Сякаш бяха засмукани в безкрайна шахта, стигаща до центъра на земята, без възможност за връщане назад. Люси погледна нагоре към голите каменни стени, изправени застрашително и властно над долината, толкова високо, че не успя да види техните върхове или небето.
Тя се замисли за ужасното и зловещо наименование на мястото. Долината на смъртта не се различаваше много от други части на Тексас. Беше само по-гореща и изпълнена с недорасли, чворести храсти див градински чай и нажежен бял пясък. Навярно името идваше от високите като кули стени, които хващаха като в капан дръзналите да навлязат сред тях смелчаци, преди да ги унищожат. Тя хвърли кос поглед към Шоз.
Когато до ушите му достигна дълбоката й въздишка, той се извърна да я види. Навярно забеляза притеснението й, защото дръпна юздите на коня и я изчака да се изравни с него.
— Какво е това? — задъхано запита тя.
— Сякаш това е проклетият ми гроб — каза той и погледна към надвисналите канари.
Казаното от него съвсем не я разведри.
— Глупаво чувство.
— Права си. Струва ми се, че всеки пристигнал тук го усеща, защото е свързано с разположението на Долината. Трябва да имаш предвид, че сме под морското равнище.
Очите й се разшириха. Значи бяха стигнали до центъра на Земята, където никое човешко същество нямаше правото да…
— Не се стряскай толкова. Не е като да сме умрели и да сме се преселили в ада. — Той се усмихна сам на зловещата си шега.
— Вижда ми се неестествено — отбеляза Люси, без да престава да се озърта стреснато наоколо.
Нищо чудно, че Долината бе толкова безжизнена и застинала в покой, защото наоколо не се забелязваха даже дървета. Името беше избрано подходящо. Нима тук можеше да има форма на живот?
Той не й отговори. Продължиха да яздят в мълчание. Люси почувства облекчение, когато се
