изкъпе.
26
Люси прекара върху леглото с подвити под брадата колене сякаш цяла вечност. Косата й изсъхна, а навън слънцето захождаше.
Отказа да се терзае с мисли, защото не можеше да определи как се чувства. Мислите я обременяваха, докато отказът от тях бе истинско облекчение. Облегнала гръб в стената, тя се взираше в залостената врата, изцедила до крайност физически и психически сили. Извърна се, за да види през отворения прозорец красивия залез, но каменните стени на планината не й позволиха, обсебили напълно изгледа. Скоро щеше да се мръкне.
В стаята й нахлуха апетитните аромати на обилно подправени задушени меса и пържени тортили. Люси се размърда, защото не беше надушвала нищо по-вкусно в живота си. Беше готова на всичко за една добра вечеря. Храната също беше като избавление, защото даваше на мислите й нова насока. Дали щяха да я извикат? Уханията станаха още по-осезаеми. Най-накрая на вратата се похлопа. Беше по-възрастната жена от кухнята.
— Сеньорита, ела яде.
Люси се поколеба, по-скоро за да се зареди със сила, отколкото от нерешителност, стана, отключи вратата и се измъкна навън.
Кармен, Шоз и малкото момче бяха седнали на голямата маса. Централното място беше заето от Шоз.
Сърцето на Люси се сви. Тримата се хранеха, очевидно току-що започнали. Когато влезе, те се спряха и я загледаха, а тя отбягна погледите им, извърнала глава встрани. На масата нямаше място за четвърти човек, но дори и да имаше, не би се присъединила към тях. Дали нямаше да се храни в кухнята като слугиня? Ударите следваха един след друг. Хрумна й да вземе поднос с храна и да го занесе в стаята си, но се сети, че не се намира в Ню Йорк. Тук навярно не бяха чували за поднос, но дори и да имаха, щяха да помислят, че се сърди. Кухнята си оставаше единствената алтернатива. Тя се запъти натам, поглеждайки още веднъж към милата семейна картина.
— Коя е тази, татко?
— Казва се Люси. Къде отиваш?
Тя се спря на място и се обърна с лице към него.
— Отивам да си взема нещо за ядене.
— Храната е тук, на масата. Линда, донеси още една чиния.
Той започна да се храни със съсредоточеността на човек, комуто дълго време е била отказвана нормална храна.
Кармен започна гневно да протестира срещу косвената покана. Сякаш Люси би я приела!
— Благодаря, но предпочитам да вечерям сама — каза тя и побърза да се скрие в кухнята.
Искаше й се да удари някого или нещо или пък да се разреве. Не направи обаче нито едното, нито другото. Вместо това инспектира тенджерите и тиганите, намери чиния и си сипа по много от всичко. Седна на един стол до неразтребената кухненска маса и мрачно прецени ситуацията — щеше да яде върху изцапана от сурово месо и останки от брашно маса в кухнята като слугиня. Докато престъпникът вечеряше като крал оттатък заедно с шаврътливата си съпруга и малкия си син. Тя бодна от храната пред себе си, но гладът й беше попреминал. Във всички случаи обаче се налагаше да съхрани достойнството си. Изглежда, че то беше единственото, което й остана.
Кармен влезе в кухнята, носейки съдовете от вечерята, докато очите й изпускаха мълнии. Люси продължи да се храни, без да обръща внимание на другата жена, заслушана в приказката, която Шоз разправяше на сина си преди лягане.
— Татко, все още е рано! — протестира Роберто след нейния край.
— Аз също си лягам — каза Шоз. — Ако искаш да те придружа до леглото.
Роберто с готовност се съгласи с подкупващото предложение.
Очите на Люси се замрежиха от сълзи. Тя сведе поглед надолу, за да не позволи на Кармен да забележи. Към малкото момче Шоз се отнесе с топлота, а тонът му бе мил и добродушен. Тя си представи как той завива Роберто в леглото и видението й причини непоносима болка. Не можеше да яде повече. Чу как Шоз пожелава лека нощ, как се затваря една вратата, след това и още една.
Значи той също щеше да си ляга. На Люси не й се мислеше за след това. Просто не смееше.
Кармен й хвърли една престилка.
— След като досега не си се помръднала — каза тя с ръце на хълбоците, — ще измиеш всичко. Аз си лягам.
Тя съпроводи думите си с присмехулна усмивка. Люси рязко се изправи.
— Няма да мия нищо в тази кухня.
— Шоз каза, че ще ми помагаш. Да си направила днес нещо? Не! Така че ще измиеш.
Люси не помръдна. Сърцето й биеше до пръсване.
— Там, откъдето идвам — каза ясно тя — имаме петдесет прислужници да готвят и чистят. Петдесет! Никога ме съм готвила в живота си, нито пък съм чистила. И никога няма да го направя. Тези занимания са за хора като теб.
Очите на Кармен се разшириха.
— Тъпа кучка! — извика тя и преди Люси да се усети, сграбчи дебелата й плитка и грубо я задърпа. Люси се задъха от болка и се опита да се отскубне, но преустанови борбата, когато видя ножа, който Кармен опираше в гърлото й. Никога в живота й не я биха малтретирали физически, затова остана шокираш.
— Ще те клъцна — изсъска Кармен, — и тогава няма да си толкова хубавка. Затова прави, каквото ги казвам.
Истински уплашена, Люси не посмя да реагира. За разлика от Шоз, Кармен беше непредсказуема. Люси се тресеше цялата от напрежение.
— Сега си лягам — съобщи Кармен, наблягайки умишлено на последната дума със самодоволен израз. Пусна Люси, усмихна й се победоносно и излезе.
Люси седна на мръсната маса, отблъсна чинията си и се опита да се съвземе. Ръцете й продължаваха да треперят, защото подобна обида й дойде твърде много. Тази жена бе на косъм от това да я заколи. Неговата съпруга се оказа чудовище. Но какво можеше да стори тя?
Някъде се затвори врата. Връхлетяха я куп спомени за нея и Шоз, за ръцете му и всепоглъщащата му уста. Тя си представи какво става в момента в неговата стая, начина, по който докосва Кармен, целувките му, как нахълтва в нея, притиснал я към себе си изотзад. Люси затвори очи.
Не можеше да понесе мисълта за това точно в него миг.
Но въображението й бе неудържимо и отново я отведе в спалнята на Шоз. Изведнъж Люси се изправи и побягна от кухнята. Трябваше да избяга от тази къща, трябваше да избяга от тях! Втурна се към външния портал, взе на един дъх стъпалата и не спря лудия си бяг, докато не стигна едно от дърветата до потока. Люси се облегна върху дънера му и се опита да си поеме дъх. Лицето й бе мокро от собствените й сълзи.
Нима бяха изминали само часове, откакто я беше прегръщал и целувал? Това се случи, след като го бе ударила. Нямаше съмнение, че я пожела, без да се съобразява с присъствието на жена си в съседната стая. Постъпката му бе смущаваща, но тя не изпита отвращение. Ала бе така ядосана и оскърбена, сякаш тя беше предадената, а не съпругата му. Ако можеше само да избяга оттук!
Но не! Дори не би се и опитала. Даже и да можеше да се измъкне от тази дяволска долина, едва ли някога би успяла да намери сама пътя към цивилизацията. Ще трябваше да остане тук като полузатворник, докато Шоз не я освободи. Осъзна, че продължава да му вярва, независимо от лъжите и забележките му.
Люси изтри очи и си каза, че всичко е въпрос на време. А времето бе нещо, с което можеше да се справи. Беше млада и силна, и ако успееше да надене усмирителна риза на емоциите си, всичко щеше да е
