беззвездна и премазана от извисените наоколо канари, които я правеха още по-непрогледна. В мрачината не беше възможно да се различи къде свършва небето и откъде започват скалите, затова Люси доби фантастичната представа, че са се слели в едно и са се разпрострели върху нея подобно на нисък, заплашен от срутване таван.
Появата на Шоз я успокои, защото беше земен и реален, независимо че бе последният човек, с когото искаше да бъде. Трудно различаваше очертанията на фигурата му, а изражението на лицето му й се губеше съвсем. Можеше да види единствено блесналите зъби и бялото на очите му. Отстъпи назад. Той се появи изневиделица като привидение, с което направи атмосферата още по-призрачна — демон, пратен специално, за да я измъчва.
— Какво искаш?
— Искам теб, Люси.
Гласът му бе нисък и подканващ и изрече името й с тон, който имаше магически ефект върху нея. Хипнотизиращото привличане отново я обсеби, но тя бе твърде оскърбена от факта, че жена му и детето са само на хвърлей камък от тях. Ако Кармен не съществуваше и бяха сами в нощта, на това място и по това време, изобщо не би му устояла.
— Ами тя?
Шоз се прокле затова, че не се показа по-въздържан и не възприе по-тънък и фин подход. Но с Люси му бе трудно да бъде изтънчен. Откакто я срещна, тя извикваше най-лошото в него. Не че се отнасяше като ангел с другите свои жени.
— Люси! — подхвана той с намерението да скъси дистанцията помежду им, за която усещаше, че бързо се разраства.
Тя извърна глава, но не достатъчно рязко, за да не може проницателният му поглед да забележи, че в очите й блестят сълзи.
Той нямаше готов отговор на въпроса й, защото го обмисляше безрезултатно цяла вечер, без да стигне до окончателно решение.
— Остави ме.
Ако можеше, би го сторил. Той пристъпи напред и я хвана за ръката.
— Предишния път ме искаше, когато си мислеше, че е за последно.
— Защото бях глупачка и смятах, че наистина е за последно. — Тя се опита да се отскубне, но той не й позволи.
Беше засегнал много важна за него тема, която обикновено не коментираше. Ала в нощ като тази всички забрани падаха.
— Защо, Люси? Бях решил да те оставя сама, но ти ме поиска. Ти ме помоли. Защо?
Беше хванал и другата й ръка и се намираше толкова близо до нея, че тя усещаше топлината на тялото му.
— Пусни ме!
— Искам да ми кажеш! — настоя шепнешком той. Повторният й опит да се освободи беше много по- вял. Той беше твърде близо, твърде много мъж, твърде възбуждащ. Ухаеше на тютюн, пот и кожа. Тялото й се разтрепери от отчаяние и желание.
— Моля те да ме пуснеш!
— Не и докато не ми кажеш защо ме окуражи, Люси.
Тя изведнъж даде воля на емоциите си.
— Защото не съм само една благовъзпитана госпожичка. Защото исках — поколеба се тя в търсене на най-грубата и оскърбителна дума — секс. Вече го бяхме правили, нали? Нямаше да стане нищо, ако повторехме. Исках да опитам още веднъж, но със сигурност не можех да го сторя с някой от моите познати. Най-важното бе, че нямаше да те видя никога повече, така че никой не би узнал. Бях в безопасност. Така че можех да изпитам безнаказано удоволствие, преди да ти кажа сбогом.
Той я пусна, отстъпи няколко крачки назад и застана неподвижно. За момент Люси съжали за всичко казано. Тогава зъбите му се оголиха.
— Какво би казала да си вземем сбогом сега?
Тя не обърна внимание на заплашителния му тон, съсредоточена изцяло върху съдържанието на думите. Загледа го втренчено, опитвайки се да разбере дали това не е поредната му лъжа.
— Какво?
— Утре заминавам.
— Напускаш?
— Точно така. Никой никога няма да разбере, Люси. Малката ти тайна ще е в безопасност при мен.
Той не я доближи. Вместо това се облегна отпуснато на едно дърво, подгъна коляно и подпря крак на дънера. Очите му не я изпускаха нито за миг.
— Къде отиваш? Кога ще се върнеш? Какво ще стане с мен?
— Къде отивам, не е твоя работа. Ще се върна след около десет дена, след което ще намеря време и място да те освободя.
— Искам да ме махнеш от тази дупка. Искам да ме вземеш с теб. Нали обеща да ме пуснеш веднага щом пристигнем.
— Не отивам на градинско увеселение. Нямам намерение да се отмятам от думите си, когато се върна.
— Негодник.
— Не си много оригинална.
Тя разбра, че е безполезно да спори, защото той никога нямаше да промени решението си. Помежду им се възцари мълчание. Люси скръсти плътно ръце на гърдите си.
— Искам си довиждането — презрително провлачи той.
— Никога повече.
— Никога е несериозна дума, госпожице Браг.
— Аз пък съм напълно сериозна.
— Защо? — запита присмехулно той. — Никой няма да разбере. Обещавам, че няма да си мръдна и шапката за поздрав, ако някой ден се засечем в Ню Йорк.
— Отвращаваш ме.
Той се отблъсна от дървото. Зъбите му отново побляснаха.
— Чувството е взаимно, принцесо. Наслаждавай се на нощта, като мен.
С тези думи той я остави, без дори да я удостои с поглед.
Люси не се усъмни нито за миг къде отива и при кого.
Въпреки че не вдигна никакъв шум на влизане в къщата, стъпките му бяха тежки и стегнати. Успя да се пребори с желанието да затръшне входната врата с все сила.
Тя беше като всички останали дами, които беше чукал, и които гледаха през него, сякаш беше невидим веднага щом напуснеха леглото. Презираше я повече от другите, повече дори от Мериан.
Когато влезе в спалнята, Кармен запрати една чаша по него. Той се наведе и тя се разби в стената, минавайки на косъм от главата му.
— Не ми си мяркай повече тук!
Шоз не беше в настроение да спори, нито да се занимава с нея.
— Това е моята спалня. Ако не тя харесва компанията ми, напусни.
Тя се отпусна неподвижна. Беше облякла френско бельо, прозрачно и черно, което разкриваше всичко. Гърлите й се вдигаха тежко, а погледът й беше див. Но беше хитра и го познаваше добре.
— Какво стана? — запита Кармен, докато го изучаваше проницателно.
Той мълчаливо изхлузи джинсите си. Беше доволен, че не взе Люси, защото последното нещо, което му се искаше, бе да бъде жребец за частно ползване от госпожица Браг.
— Не си я чукал — каза Кармен.
— Не — отговори той с надеждата да го остави на мира.
