— Не я ли желаеш? — продължи тя, като го гледаше, както котката — мишка.
Той се усмихна презрително.
— Не ми пука за фригидни кучки, скосено за онези, които после ще изтърчат при татенцето да му се жалват. Искам да ми е мирна главата.
Кармен беше твърде умна, за да се остави да я залъгват, и разбра всичко. Беше в същото време достатъчно лукава да не го показва.
— Коя е тя? Коя е тази никаквица, дето си придава важност?
— Използвах я да се измъкна от затвора и я взех за заложница. Ще я освободи веднага щом стане възможно.
Той нямаше и най-малко доверие на любовницата си, затова не смяташе да й разкрива самоличността на Люси.
— Заради откупа?
— Нищо такова — отговори нетърпеливо той. — Не съм я отвличал и предпочитам да не утежнявам допълнително досието си.
Кармен го загледа, докато той се покатери на леглото Шоз се опита да не мисли за Люси, тази снобска кучка, защото ако го стореше, ядът нямаше да му позволи да заспи. Вместо това се насочи към нещо, което го занимаваше живо в последно време.
Дали пушките все още си бяха на място, заровени близо до Хенгинг Трий? Вероятността да са непокътнати беше голяма, но той не можеше да ги държи там до безкрай. Не можеше да си позволи да ги загуби, защото сделката с тях не беше реализирана. Беше решил да вземе всичките си хора, за да прибере оръжието. Щеше да остави само двама, които да се грижат за селото и Люси. Ако всичко се развиеше по план, щяха да се приберат обратно след десетина дни. Щяха да натоварят пушките на четири здраво впрегнати коне. Трябваше да бъдат много хитри и предпазливи при повторното влизане в Тексас. За късмет оръжието не беше заровено близо до окръг Парадайз. Когато преминеха границата на връщане, той щеше да спре за кратко, за да изпрати телеграма до свръзката си и да препотвърди сделката.
Пътуването до Тексас беше пълно с рискове, но той нямаше избор. Освен това отиваше с малка, но маневрена армия. Ако се наложеше, щяха да влязат в бой, след което да отстъпят. Нямаше да им е за първи път.
Можеше да си представи колко отчаяно се нуждаеха от пушките в Куба. Онова, което беше започнало като незначително въстание срещу испанското робство под предводителството на някой си Хосе Марти, постепенно се разрастваше в истинска война. Шоз можеше да съди за мащабите на операцията по количеството оръжие, от което се нуждаеха въстаниците. Не знаеше много за сраженията, а и не се интересуваше особено. Силно се съмняваше в успеха на бунтовниците срещу една от най-могъщите световни сили. Но докато продължаваха да плащат в брой, той щеше да им доставя пушки и всичко останало от което се нуждаеха.
Кармен се сгуши до него. Шоз беше изгубил напълно всяко желание, но си спомни отново за високомерната кучка отвън, когато Кармен започна да го глади по корема. Той не отблъсна ловката й ръка, защото тя знаеше как да му достави наслада.
Кармен се плъзна надолу по тялото му, без да престана да го целува и хапе. Пръстите на ръцете й гальовно обхванаха тестикулите и прислониха готовия член между огромните й гърди. Тя продължи да му въздейства с устни и език, докато органът не набъбна болезнено. Шоз загуби представа за всичко.
Мислите му го отнесоха при принцеса Браг. Той се представи как тя е тази, която го лиже против волята си, безпомощна и неспособна на съпротива. Каквато лъстива кучка беше, започналото по принуда сигурно би завършило с вопли на екстаз.
Той хвърли с ръмжене Кармен по гръб и я облада. Когато свърши запъхтян, се изтърколи встрани. Както ставаше винаги, физическото освобождаване не беше съпроводено от нищо повече. Досега това не го притесняваше, но този път се замисли защо не се почувства удовлетворен и заситен.
Ръката на Кармен се прокрадна до твърдата му гръд.
— Много съм ти липсвала — измърка доволна от себе си тя.
Вниманието й започна да го дразни.
Той спря умелата й ръка.
— Изморен съм.
— Какво?
— Чу ме добре. А и утре рано заминавам.
Той й обърна гръб, без да се впуска в обяснения. Преживяванията за деня му бяха достатъчни.
Семейство Браг бяха превърнали целия салон в свой щаб. Фернандо беше щедро възмезден заради използването на помещенията, след което изчезна от погледа им. Решението да останат в Каситас беше взето преди три дни, когато намериха окуцелия кон и тримата убити в подстъпите към планините.
Очевидно убиецът бе издебнал жертвите сред скалните блокове на платото, което се извисяваше над пътеката, но не бяха сигурни, че е Шоз Купър. Конят обаче им подсказваше, че той и Люси се движеха в същата посока. Ако убиецът се окажеше Шоз, това само доказваше какъв хитър и лукав противник имаха насреща си. Отне им няколко часа, докато открият дирята му.
Малко по-късно се натъкнаха и на пещерата, в която обувката на Люси се валяше сред пресни конски изпражнения.
Късно същия ден хайката попадна на еленовата пътека, по която се бяха движили бегълците, но дирята скоро се изгуби и те не успяха да я намерят през следващите няколко дни въпреки всичките си старания.
Шоз беше изчезнал безследно заедно със своята заложница сред скалите на Сиера Мадре.
Нощта беше тъмна и несмущавана от нищо. Целият град спеше с изключение на игралния салон, където петдесетина мъже убиваха времето в пиене и игра на карти. Други петдесет се бяха разположили на лагер току преди града и бяха предпочели съня пред комара и алкохола. Предишната утрин членовете на хайката бяха погълнати от придошлите частни детективи на агенция „Пинкертон“ и всички очакваха техните нареждания.
Най-голямата от задните стаи беше набързо пригодена в команден щаб. Една солидна дървена маса, заградена от дузина паянтови столове, служеше за съвещания. Върху друга маса имаше емайлиран чайник, няколко очукани канчета, бутилки уиски и ощърбени чаши, В стаята бяха седем човека.
Сторм седеше до брат си Рейд, небръснат, отслабнал и посивял от отчаяние, за да го подкрепя и утешава. Тъмните кръгове под очите му свидетелстваха за изтърпените безсънни нощи. Сторм положи ръка на рамото му. Въпреки това бащата на Люси седеше изправен и напрегнат, докато сините му очи гледаха внимателно.
Всички бяха нащрек — Брет, застанал до стената с тикнати в джобовете на кожените панталони ръце; възседналият стола си от другата страна на масата Ник; до него Дерек, стиснал ръце в юмрук. В средата на стаята се намираше центърът на тяхното внимание, който наричаше себе си Лойд.
Той беше висок и жилест като конопена връв на камшик, облечен в прашна кафява униформа и износени ботуши. Беше около четиридесет годишен и твърде безличен, ако не се смятаха умните и проницателни очи Работеше за американското правителство.
Връзката между този мъж и Шоз Купър беше осъществена от шефа на нюйоркския офис на „Пинкертон“, на когото Дерек се обади по телефона, за да наеме детективи. Наистина съвпадението се оказа щастливо. Шефът на бюрото си спомни за един разговор преди година със свой приятел във Вашингтон, окръг Колумбия. Неговият човек беше бивш пинкертоновец и понастоящем работеше за правителството. В разговора се спомена и името Шоз Купър, псевдоним на човек, преследван от бюрото на приятеля. Истинското име на търсения беше Шоз Савидж.
— Какво говорите? — недоумяващо възкликна Рейд.
— Зная всичко, каквото трябва да се знае за Шоз Купър, името, с което се ползва през последните седем години — защото го гоня през всеки от триста шестдесет и петте дни на изминалата година.
— Откога избягал престъпник с обвинение за кражба с взлом е станал толкова важен за правителството? — заинтересува се Брет.
