— Чу много добре.
— Няма нищо такова, нали обещахме да ви вземем — каза тя и отново вкара в действие сияйната си усмивка.
— Не изглеждаш много щастлива.
Люси и Джоана се спогледаха. Люси хвана приятелката си за лакътя и я подкани да тръгват — в края на краищата винаги държеше на дадената дума.
— Да вървим.
— Но, Люси… — запротестира Джоана.
— Не се безпокой, всичко е наред.
— Няма ли да се качвате най-после? — обади се зад тях непознатият.
Джоана безропотно се качи в колата, но Люси остана твърдо на мястото си.
— Маниерите ви са доста съмнителни!
— Така ли мислиш? От моите маниери може да се желае още много, но същото важи и за твоето отношение към непознати, принцесо — каза той и я хвана безпардонно за рамото. Жестът му предполагаше изглаждане на отношенията.
— Защо ме обиждате?
— Да те обиждам? Виж ти! Обзалагам се, че за първи път мъж не ти се лигави и не ти прави мили очи.
Люси се откопчи ядосано от хватката му.
— Поведението ви е по-достойно за бордей.
— Би могло и така да се каже, принцесо.
— Съжалявам, че те поканих в колата.
— Сигурен съм в това — каза той и надяна ризата си, — а сега се качвай.
Люси помисли дали да не се подчини.
— Ако не се качиш сама — отбеляза сухо непознатият, — ще го сторя аз.
Люси се изкатери ловко в автомобила, защото той очевидно не се шегуваше.
— Парадайз — ухили се внезапно мъжът. — Наистина ли отивате там, момичета?
Задавена от гняв, Люси остави Джоана да отговори вместо нея.
— Отиваме в ранчо Дерек & Миранда.
Люси сръга приятелката си здраво с лакът в ребрата. Джоана простена, но тя не й обърна внимание, заета с непознатия, който не преставаше да я гледа настойчиво.
Мъжът се закова на място при споменаването на ранчото на дядо й. Люси усети как тревогата й се засилва. Ами ако той направеше връзка между нея и Дерек Браг и я отвлечеше, за да иска откуп?
Непознатият завъртя манивелата и двигателят на колата мигновено се оживи. Сетне се метна зад волана, оголи белите си равни зъби в усмивка и се обърна към Люси.
— За информация, Парадайз е нататък — каза той и посочи в обратна посока.
— Какво? — извика Люси, пламнала от смущение.
Как можа да направи подобна грешка! Когато се присегна към лоста на кормилото, ръката му се отърка в бедрото й.
Тя опита да се отмести встрани, но предната седалка беше запълнена докрай от неговото огромно мускулесто тяло. Люси войнствено се загледа в пътя пред тях. Ядът й бързо се уталожи и тя му хвърли кос поглед. Той караше внимателно, без да изпуска кормилото от здравите си ръце. Кракът му беше твърд, топъл и огромен, издул до пръсване износения, избелял „Левис“. На коляното му зееше дупка. Платът около хълбоците се бе впил толкова плътно, че заплашваше всеки миг да се разцепи. Люси направи поредния безуспешен опит да избегне физическия контакт с него.
— Престани да шаваш! — изръмжа той.
Тя застина. Как можа да се забърка в тази каша? Не й харесваше да седи плътно притисната от него като риба в кутия за стръв. Наоколо нямаше никой, който да им помогне при необходимост. Хрумването да го покани в колата беше ужасно глупаво. Той приличаше не толкова на скитник, колкото на пропаднал престъпник.
Люси имаше пистолет — малък, със седефена дръжка — който се намираше в чантичката й. Беше убийствено точна с него — заслуга изцяло на дядо й. Ала този факт не я успокои. Напротив, мисълта да извади оръжие само засили страховете й. Тя и Джоана трябваше да се измъкнат още същата нощ.
Седнала вдървено и останала без дъх, Люси се залови да крои планове. В продължение на цял час никой не се обади. Внезапно колата изгуби тяга и спря. Мъжът изруга цветисто, но двете девойки бяха твърде потънали в мислите си, за да му обърнат внимание. Той слезе и завъртя манивелата, колата запали, но когато натисна педала за газта, не се получи нищо. Машината се придвижи няколко сантиметра напред, след което двигателят отново замря.
— Какво има? — запита Люси.
— Да пукна, ако знам.
Той отиде към задната част на автомобил и погледна в резервоара. Последва нова ругатня.
— Сега пък какво?
— Нямаме бензин.
— Но… — подхвана Люси, след което млъкна, поруменяла като божур.
— Не напои ли този звяр с бензин в Сан Антонио?
Тя поклати окаяно глава.
Смехът му прозвуча безрадостно. Той измъкна седлото и го сложи на рамо.
— Ще донесете ли гориво? — умолително запита Люси.
— Не, принцесо. Човек се учи от грешките си. Оставете багажа тук и да тръгваме.
Джоана не се нуждаеше от повторна покана, но Люси сграбчи непознатия за ръкава и го спря.
— Колко далеч сме от Сан Антонио?
Почувства се внезапно освободена от напрежението и едва ли не развеселена — щом се движеха в обратна посока, би трябвало да са близо до града. Там щяха да разкарат непознатия, да намерят легло и баня и да пришпорят на следния ден към Парадайз.
— Не сме близо — ухили се той.
— Какво искате да кажете? Карахте повече от час в посоката, от която дойдохме.
— Нямаш много развито чувство за ориентация, нали?
Беше й дошло много. Тя реши да го постави на мястото му веднъж завинаги.
— Аз съм родена и отгледана в Ню Йорк, на Пето авеню — каза тя с тон на превъзходство.
— Това обяснява всичко — отвърна й с презрение той.
Двамата се измериха с поглед. Люси не смяташе да му достави удоволствие, като сведе първа очи. Тъй като противоборството се проточи, тя забеляза весел плам в погледа му и това я вбеси.
— Къде сме?
— На около осемдесет мили западно от Сан Антонио — провлачи той. — За да наваксам изгубеното време, завих надясно и се отправих право на север. Ако беше внимавала, щеше да го забележиш.
Люси се стъписа. Бяха захвърлени незнайно къде в компанията на този бандит. На всичко отгоре се беше стъмнило.
— Да вървим — каза мъжът, — разполагаме с още един час, преди да падне мрак. На твое място бих помислил добре, преди да предприема каквото и да е — усмихна се той.
3
Беше готова да заплаче.
Като правило той презираше жени, които циврят, но към нея изпита изненадваща жалост. Не предполагаше, че все още е способен на съчувствие; смяташе, че е изгубил тази способност завинаги още преди много време в затвора. Отношенията между девойките му бяха станали ясни — Люси беше звездата, а другата имаше само поддържаща роля.
