Докато вървеше, съзнанието му се изпълни със спомени от миналото. Той и Елизабет, еднакво ненаситни. Студена пот изби по морното му тяло. Не искаше да си спомня — нито сега, нито за в бъдеще. Никога!
Гробницата се намираше на върха на хълмистото възвишение на десет минути път пеша. Там бе погребан най-внушителният човек от семейството — Алехандро Деланза, човекът, който бе сложил началото на всичко, след като получил земите на Мирамар от мексиканския губернатор. До него почиваше в мир първата му и единствена съпруга — бабата на Слейд, Долорес. Двамата бяха имали друг син преди Рик, който умрял още като невръстно дете. Негов беше най-старият гроб на могилата. Рик имаше още един брат, погребан тук — жертва на трагична злополука. Съпругата на Себастиан се върнала при родителите си на изток и впоследствие се омъжила повторно. Семейството на стария Деланза бе дало живот на трима сина и нито една дъщеря и Рик бе продължил тази родова традиция. И както най-големият син на Алехандро беше изпреварил баща си в гроба, така и Джеймс намери смъртта си преди Рик.
Наскоро гробището бе отделено от околността с бяла варосана ограда. Още щом се приближи, погледът на Слейд попадна върху пресния гроб на брат му. Когато прекрачи тежката врата, стъпките му замряха.
В съзнанието му се лутаха безпътни образи от миналото. Беше видял Елизабет във всяка позната нему поза, а те бяха толкова много, че спомените му бяха накъсани и замъглени. Не за пръв път тази сутрин стомахът му се преобърна.
Формален брак. Каква нелепа шега!
Слейд пристъпи досами гроба на Джеймс. Някой бе оставил свежи цветя наскоро — бели и оранжеви рози, откъснати от гъстите храсти на двора. Жозефин, помисли си Слейд. Стана му трудно да диша.
Надгробният камък от бял мрамор изглеждаше изрядно почистен и нов в сравнение с другите в гробницата — остарели и износени от времето и бурните ветрове. Той впери поглед в плътните букви на камъка: Джеймс Уърд Деланза — предан и любящ син; 1873 — 1899.
Буквите бяха размазани — а може би зрението му беше замъглено? Господи, този надпис не казваше нищо — и същевременно внушаваше безброй неща. Беше толкова несправедливо Джеймс да умре в разцвета на младостта си, в началото на житейския си път. Джеймс наистина беше предан и любящ — и не само предан и любящ син, но и предан брат, и любящ мъж.
А той, Слейд, беше мошеник и предател.
— Джеймс — пророни измъчено той, — не исках да консумирам този брак. Наистина!
Но угризенията бяха безсмислени. Слейд имаше една тайна, която пазеше дълбоко в душата си. Тайната му беше, че през последните десет години е водил най-благородния и достоен живот, който би могъл да си позволи — само за да докаже на всички, които се интересуват да забележат, че мнението на баща му е погрешно. Да докаже пред себе си, че Рик греши. А сега всичко се оказваше безполезно. През изминалата нощ на повърхността бе изплувала голата истина. Той беше само един долен измамник. Не беше достоен и благороден човек, целият му живот беше само безсмислена поза. В цялото семейство Деланза единствено Джеймс притежаваше чест и достойнство.
А той, Слейд, беше само едно себично копеле, както Рик обичаше да го нарича. Тя го имаше за приказен герой. Но представата й беше погрешна и нелепа. Колко беше наивна!
Господи, как би могъл да я люби по този начин! Как би могъл да забрави дори и за миг, че тази жена е годеницата на Джеймс, че брат му искрено я е обичал!
— Прости ми! — извика безпомощно той. — Джеймс, прощавай! — Но дори и в този миг се чувстваше като предател. Защото в главата му напираше един предизвикателен рефрен. Но аз също я обичам!
Не, отхвърли упорито той натрапчивата мисъл. Не е вярно. Не можеше да бъде вярно, ако наистина обичаше Джеймс. През изминалата нощ просто се беше възползвал от тялото й, нищо повече.
Но това не беше само евтин секс. Тогава не се бе почувствал измамен. Едва сега се чувстваше измамен.
Слейд впи скованите си пръсти в надгробния камък и извика в съзнанието си образа на Джеймс. Беше дошъл да помоли за неговата прошка. Не беше дошъл да се рови в сърцето си, да предава Джеймс отново, и отново.
— Джеймс! — извика той и вдигна лице към небето. — Прости ми! — Слейд затвори очи, заслушан в бодрата песен на птичките. Гробът не му отговори. Но дали наистина бе очаквал отговор? И как би могъл да го открие?
И тогава Слейд осъзна, че извинението му не беше напълно искрено. Упоритият бунтар, който се спотайваше в едно кътче на душата му, настойчиво нашепваше, че и той има право на щастие, че сега тя е негова съпруга, че Джеймс е мъртъв — мъртъв, по дяволите, — и че сега той също изпитва отчаяна нужда от нея.
Но трябваше да намери сили. Трябваше да удържи на думата си. Трябваше да се бори с онази част от себе си, която продължаваше да предава Джеймс. И трябваше да намери сили да я победи, защото в противен случай никога нямаше да живее в мир със себе си.
— Заклевам се… — промълви дрезгаво той, с надеждата да бъде чут. — Никога повече! Беше грешка. Никога повече няма да се повтори. Тя не означава нищо за мен! Кълна се!
Слейд чакаше. Джеймс не се материализира. Нямаше отговор, нямаше опрощение. Нямаше и следа от присъствието на Джеймс, нито някакъв знак, че грехът му е опростен. Беше глупаво от негова страна да очаква нещо различно, защото Джеймс отдавна беше мъртъв. Мъртъв и погребан. Само децата вярваха в духове, не и истинските мъже. В този момент Слейд осъзна, че от лицето му капят сълзи.
Той покри очите си с ръце. Трябваше да преодолее това. Джеймс беше мъртъв, смъртта беше невъзвратима и никога нямаше да получи опрощение за безумното си деяние. Може би с малко късмет един ден щеше да получи прошка от самия себе си.
Слейд обърна бързо гръб на студения гладък камък. Време беше да напусне всичко това — не само старинната гробница, но и Мирамар, и нея. Най-после беше осъзнал своята слабост, не можеше да остане с нея тук и сега. След като беше кривнат от пътя веднъж, най-вероятно щеше да повтори грешката. И тогава може би щеше да настъпи такъв повратен момент, в който изобщо нямаше да съжалява за грешките си. Не се осмеляваше да остане.
Слейд се спусна по стръмния хълм и бавно закрачи към къщата. Пред очите му изникна скелетът на величественото имение. Той залитна от изненада — защото при дървената порта, редом с брезентовата му чанта, стоеше самият Рик.
Слейд бързо се съвзе и намести безразличната маска на лицето си. Това не биваше да се случва! Надяваше се поне очите му да не са червени от безсънието и горчивите сълзи. Той продължи уверено напред, докато стигна входа към задния двор.
— Къде, по дяволите, си се запътил? — попита баща му. — И какво е това? — Той посочи обвинително към чантата е оскъдния му багаж.
— Заминавам.
— Заради нея ли?
Внезапно го прониза пристъп на гняв — защото за пореден път Рик беше налучкал истината.
— Мотивите ми изобщо не ти влизат в работата.
— И защо не? Аз съм твоят баща, нали така?
За миг Слейд бе неспособен да отговори.
— Ти загуби правото да се наричаш мой баща преди много време.
Рик изскърца със зъби.
— А може би ти загуби правото да се наричаш мой син в момента, в който напусна дома ми преди десет години!
За един кратък миг Слейд бе склонен да повярва, че баща му наистина се чувства предаден и наранен, но в следващия момент реши, че това е само игра за въображението му или наивна мечта.
— Обвинявай ме, щом така предпочиташ. Ти самият никога ли не си правил грешки?
— Не съм казал такова нещо. — Рик отново насочи показалеца си към брезентовата чанта. — И този път ли ще избягаш от мен?
— Да.
— Ще ме напуснеш отново?
