В онази призрачна нощ преди десет години Рик го бе оставил да си отиде, без да се опита да го спре. Но тогава той не беше наследник на бащините си имоти, беше само един никому ненужен втори син. Стомахът го присви болезнено. Несъзнателно душата му се изпълни с напрегнато очакване. Рик изглеждаше почти разстроен.
— Разбирай го както искаш.
— И как иначе бих могъл да го разбирам?
Слейд вдигна небрежно рамене.
— Няма да я отведеш със себе си!
Слейд едва не се разсмя.
— Повярвай ми, старче, тя е изцяло на твое разположение! — Не биваше да изпитва такава болка — та нали добре познаваше баща си, знаеше, че едва ли някой по света се интересува по-слабо от своя собствен син. Но болеше. Болеше повече от всякога — вероятно защото през тази сутрин беше загърбил твърде много несподелени чувства и сърцето му още кървеше.
— Получи всичко, което поиска от мен — пророни остро той. — Трябва да си дяволски щастлив. Сега имаш Мирамар, имаш и своята богата наследница. А аз приключих с нея. Приключих и с теб.
— Знаеш ли, ти си един глупав кучи син! — просъска гневно Рик.
— Мисля, че не за пръв път чувам от устата ти тези думи. И знам достатъчно за миналото си, за да ги възприема буквално. Но знаеш ли какво? Не намесвай майка ми в нашите отношения.
— Невъзможно е — отсече Рик. — Тя също ме изостави, без да се замисли. Ти си същият като нея.
Слейд беше не по-малко бесен от баща си. Искаше да избухне, да предизвика нечовешка болка. Също като ранено животно той премина в яростна атака.
— Но общото между двама ни си самият ти, нали? Ти си я прогонил, не е ли така? Тя не те е напуснала — ти си я прогонил!
Рик пребледня.
Слейд се приготви да нанесе съкрушителния удар.
— Но нямаш тази власт над мен. Вече не, не и сега. Преди време ти ме прогони от дома. Сега си отивам, защото сам го искам.
Рик се овладя. Тъмносините му очи, които толкова напомняха за тези на Слейд, излъчваха същия несдържан гняв, същата неудържима болка.
— Добре! Върви. Мислиш, че ще съжалявам? Мислиш, че искам да останеш? Мислиш, че се нуждая от теб? — Смехът му се извиси в утринната тишина — остър и груб. — Никога!
Слейд посегна към брезентовата си чанта.
— С налудничавите си идеи само ще преобърнеш това място с краката нагоре — извика Рик зад гърба му.
Слейд не му отговори. Рик крещеше:
— Освен това вече имам нея! Проклет да си! Нямам нужда от теб, хлапе, и никога няма да имам!
Слейд трепна, но продължи уверено напред. Не можеше да остане безразличен, не и вътре в себе си, където болката разяждаше плътта му. Сърцето го болеше, сякаш някой бе забил нож в гърдите му и сега завърташе острието. Безмилостно. Но крачките му останаха твърди и уверени.
Когато стигна до изхода, гласът на Рик отново го застигна — по-висок и по-настойчив отпреди.
— Кога ще се върнеш отново?
Слейд не му отговори. Отговорът беше, че никога няма да се върне отново — ново болезнено завъртане на острието. Да напусне Мирамар завинаги, беше също толкова мъчително, колкото и да остави всичко останало зад гърба си.
— Ще се върнеш. Винаги се връщаш! — извика Рик подире му, сякаш бе прочел негласния му отговор.
Слейд отново не му отговори. И понеже за последен път кракът му стъпваше на родна земя, силно му се прииска да се обърне назад. Но не го направи. И макар вече да бе направил своя избор, макар да се отдалечавате от къщата с широки крачки, една част от него все още чакаше — чакаше някакъв протест, последен протест от страна на баща му. Само че той така и не го изрече.
Слейд стигна до хамбарите и хвърли брезентовата чанта в една каруца. И докато кобилата нагаждаше крачките си според неговите, той се запита дали острата болка в гърдите му се дължеше на баща му, на брат му, на Мирамар или на жената, която все още спеше в неговата стая. Жената, която беше негова съпруга и която се бе осмелил да обича — само за една нощ.
Никога преди Реджина не се беше чувствала по-щастлива. Събуди се доволна и усмихната, неспособна да мисли за нищо и никой освен за Слейд. Слейд, нейния съпруг. Слейд, нейния любовник.
При тази мисъл би трябвало да се изчерви, но вече бе над тези неща. Помисли си, че едва ли някога отново ще се изчерви при мисълта за споделената си любов. Тя се облече припряно, питайки се къде ли е той и какво ли ще си кажат след тази дива, безумна нощ. Тялото й беше изтощено, но душата й пееше възторжено. Това беше истинска любов, каквато не бе изпитвала никога преди.
Докато се обличаше, Реджина си представяше как ще се държат, когато се срещнат отново. Той ще й се усмихне, когато я види да се приближава — истинска усмивка, бавна и съблазнителна, която несъмнено щеше да я подсети колко порочни могат да бъдат двамата в леглото.
А може би щеше да прекоси стаята с твърди, решителни крачки, да я вземе на ръце и да я завърти бурно във въздуха, наситен с несдържан смях. После щеше да я целуне и да й признае колко много я обича. Щеше да й обещае да я обича завинаги и да й каже, че го е направила най-щастливия човек на света.
Той така и не й бе признал чувствата си през изминалата нощ. Тогава не беше казал почти нищо освен колко е красива. Разбира се, Реджина знаеше, че той я обича по същия начин и със същата страст, с каквато и тя го обичаше. Беше го доказал с ръцете си, с устните и тялото си — и скоро, много скоро, щеше да го изкаже с думи.
Днес започваше техният нов живот. Реджина танцуваше от удоволствие, докато приглаждаше грижливо косата си. Двамата бяха съпруг и съпруга, бяха страстни любовници, а скоро щяха да станат и много повече. Щяха да опознаят душите си. Да станат приятели. Да започнат да си вярват един другиму. Скоро щяха да имат дете. А после друго и друго. Щяха да се превърнат в сплотено любящо семейство. Реджина сияеше от радост. Представи си как ще запознае Слейд със своето семейство и потръпна от радостно очакване. Майка й и сестра й щяха да останат поразени от вида му, от мъжествената му сила, от харизматичния му чар. А братята й незабавно щяха да се привържат към него. Защото, макар да бяха израснали в различни светове, и тримата притежаваха онзи магически ореол, който отличаваше изключителните мъже от посредствените. Първоначално баща й нямаше да се зарадва на новината, защото не беше дал личното си одобрение за венчавката, но постепенно щеше да осъзнае, че точно Слейд е мъжът, от когото дъщеря му се нуждае, и двамата щяха бързо да станат неразделни приятели. Преди тази нощ Реджина изпитваше известни съмнения относно общото им бъдеще, но вече не.
Тя се засмя, вперила поглед в собственото си отражение в огледало го. Очите й проблясваха закачливо като жълти сапфири, лицето й излъчваше любов и безоблачно щастие. Приличам на влюбена, жена, каза си тя. Приличаше на една от най-щастливите жени на света.
Наближаваше пладне, когато Реджина най-после излетя като пеперуда от стаята на Слейд. Насочи се право към трапезарията с надеждата, че той е там и отдавна я очаква. Но помещението беше празно. Нямаше никой и в дневната. Разочарована, Реджина спря и се запита къде ли би могла да го открие. До слуха й долетя тракане на съдове откъм кухнята. Тя се забърза натам и нетърпеливо пъхна глава през процепа на вратата. Жозефин се обърна и когато я видя на прага, лицето й придоби печално изражение. Реджина беше озадачена от такова посрещане.
— Добро утро. Виждала ли си Слейд?
Жозефин сякаш се поколеба.
— Не и тази сутрин, мила.
— О!
— Но Рик спомена, че иска да говори с теб. Той е в кабинета си.
