резиденция.
— Може ли помогна? — попита нетърпеливо малкото момче.
— Надявам се да можеш. Слейд използва ли тази стая?
Хлапето заклати енергично глава.
— Никога, миси.
Реджина не се изненада да го чуе. Всички мебели в помещението бяха покрити поне с един инч прах, с изключение на малката масичка пред дивана, където стояха две недовършени чаши с уиски.
— Някой е идвал тук наскоро — отбеляза тя.
— Миста Слейд и баща.
— Господин Ман?
— Не, миста Рик.
Реджина беше изненадана, но побърза да довърши първоначалния си оглед. Тя дръпна всички завеси в помещението и отвори и другите два прозореца. Промяната беше видна и с просто око — цялата стая се изпълни със слънчева светлина. Но Реджина още не беше привършила с промените. По-късно щеше да се отърве от този ужасен диван, който в никакъв случай не би отнесла със себе си в къщата „Хенеси“, но засега няколко приятни на вид възглавнички вероятно щяха да отвличат вниманието от яркия му жълто-зелен цвят. Тук подът също се нуждаеше от излъскване, а килимът — от едно добро изтупване. Лицето й сияеше. Като законна съпруга на Слейд не би могла да обърне гръб на неговия дом, нали?
Тя прекоси решително коридора и спря пред вратата на неговия кабинет. Цялото бюро беше отрупано с документация и поне половин дузина тежести за книги. Рафтовете по стените се огъваха от книги, а няколко стояха отворени на земята, вероятно защото нямаше място за тях по бюрото. Момчето прислужник се суетеше усърдно около нея.
— Миста Слейд казал никога не пипа тук — каза разпалено то. — Никога! — повтори натъртено хлапето.
— Хм, благодаря за предупреждението. Как се казваш, момче?
— Ким.
— И си прислужник на мистър Слейд?
Ким кимна утвърдително, докато Реджина решително затвори вратата на кабинета зад гърба си.
— А сега искам да се видя с прислугата.
— Прислуга?
— Да. Преди всичко с общите прислужници. Ако искат да запазят работата си, ще трябва незабавно да се захванат на работа.
Ким изглеждаше смутен.
— Няма прислужници.
— Няма прислужници?
— Аз чисти.
— Ти чистиш?
Детето кимна.
Реджина беше удивена. Децата прислужници никога не чистеха. Всяка пестеливост си имаше своите граници. Слейд просто се възползваше от ситуацията. Тя премина към трапезарията, където също беше мрачно и миришеше на застояло. За пореден път Реджина дръпна завесите и отвори широко прозорците. Очевидно съпругът й никога не използваше и трапезарията в дома си. Но тогава къде ли вечеряше?
Докато вървеше забързана надолу по коридора, а Ким я следваше неотлъчно по петите, на Реджина й хрумна, че от момчето вероятно се очакваше да чисти, но то очевидно не вземаше на сериозно задълженията си. А Слейд очевидно не се вълнуваше особено от този факт.
— Готвачката в кухнята ли е? — попита тя, макар вече да подозираше какъв ще бъде отговорът.
Ким подскачаше енергично около нея.
— Няма готвачка.
Реджина се закова на мястото си.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че от теб се очаква и да готвиш? — Защото, ако беше така, тази вечер щеше да проведе един сериозен разговор със Слейд.
Ким поклати глава.
— Не може готви.
— И къде тогава вечеря мистър Деланза?
— Миста не яде тук.
— Разбирам. — Картината определено започваше да се избистря в съзнанието й. Какъв ли хаос цареше в кухнята. Твърдо решена да не се поддава на страха, Реджина смело прекрачи прага.
И изпита искрено облекчение. В мивката имаше само две мръсни чаши. Скоро й стана ясно защо кухнята е единствената подредена стая в цялата къща. Кутиите за лед бяха празни. Килерът беше празен. Шкафовете за чинии бяха празни с изключение на две чаши, две чинии, две купички и две вилици. Напълно слисана, Реджина се обърна към Ким.
— Ти поне не се ли храниш тук?
— Миста Слейд носи храна от ресторант. — Момчето се ухили. — Не може готви, помниш?
— Трябва ли да разбирам, че ти си единственият нает служител на господин Слейд?
— Какво?
— Само ти ли работиш за мистър Деланза?
Момчето кимна утвърдително.
Реджина незабавно се зае да пресмята наум. Щеше да наеме една постоянна прислужница и две временни, един иконом и, разбира се, готвач. Но когато влезе в спалнята му и видя камарата мръсни дрехи на пода, незабавно прибави към списъка и перачка.
— Кой пере тук, Ким?
— Аз — изграчи момчето. — Но само във вторник. Днес не вторник.
Реджина кимна.
— Разбирам. — На устните й се разля широка усмивка. Моментално трябваше да осигури персонал за тази къща. Чакаше я много работа!
— Миси луда?
— Не — отвърна тя, докато погледът й обхождаше преценяващо леглото. Беше твърде тясно. Реджина се смути от собствените си мисли. Определено щеше да внесе известни подобрения и в тази стая. Слейд едва ли щеше да се оплаче. — Кажи ми, Ким — подхвана тя, когато двамата с момчето се върнаха на първия етаж, — от колко време работиш за мистър Деланза?
— Четри години — отвърна то с готовност.
Реджина се вцепени.
— На колко си години?
— Скоро единайсет.
Тя беше потресена.
— Но как така! Та това е грях! Слейд те е взел направо от люлката, ограбил е детството ти! — Момчето изглеждаше развито за възрастта си и правеше впечатление на поне тринайсетгодишно.
Няма лошо. Миста Слейд много добър.
— Харесваш ли го?
— Как не! — то закима ентусиазирано.
— Ами твоето семейство? Не ти ли липсват майка ти, баща ти, братята и сестрите ти?
— Мама умря, татко бум-бум, кака курва. Няма брат. Слейд мойто семейство.
Реджина остана изумена.
— Какво означава „бум-бум“?
Ким изкриви ръката си, сякаш държеше въображаем пистолет, и го опря в слепоочието си.
— Па!
Потресена до дъното на душата си, Реджина затвори очи. Ким не беше обикновено момче, наето за домашен прислужник. Беше бездомен сирак, който Слейд бе прибрал в дома си. Тя погали нежно пухкавата му косица.
