съпругата си да се върне при него, а някакъв дълбоко вкоренен в душата му страх.
— Виж какво, старче, това изобщо не е твоя работа. Вярно е, че ти си този, който ме подтикна към тази женитба, но това си е моят брак и смятам сам да се справя с проблемите си.
— А дали ще се справиш? — попита насмешливо Рик. — Как ще стане това, след като живеете разделени.
Слейд отпи огромна глътка бърбън. Костваше му неимоверни усилия да запази присъствие на духа. В този момент наистина не изпитваше желание да си създава допълнителни главоболия. Без да каже и дума, той извика в съзнанието си ангелското лице на Реджина. Подейства му успокояващо.
Рик изглеждаше озадачен от липсата на всякакъв отговор.
— И така, защо тя не е тук, където й е мястото? Или още по-добре, защо и двамата не сте в Мирамар, където ви е мястото?
Слейд внимателно постави чашата си на масата.
— Наистина ли мислиш, че тя би могла да живее в Мирамар? За неограничен период от време?
Рик се намръщи насреща му.
— Що за въпрос е това? Разбира се, че мисля. Какви нелепи мисли се въртят в главата ти този път?
Слейд изпита безумния порив да разкаже всичко на Рик, да излее изцяло душата си, но това би било неразумно от негова страна.
— Тя определено не е провинциален тип жена.
— И какво от това? Все още не съм срещал нормален човек, който да не се влюби в Мирамар рано или късно.
Слейд премълча. Рик, разбира се, беше предубеден, но нали когато ставаше дума за Мирамар, и той самият не беше безразличен?
— Виж какво — подхвана Рик и насочи показалец към сина си, — не се опитвай да гониш вятърни мелници. Просто я доведи у дома и всичко ще се нареди. Сега тя е твоя съпруга, или трябва да ти напомням и това? Мястото и на двама ви е в Мирамар, при мен, а не тук, при някакъв си шибан непознат.
— Не е нужно да ми напомняш — отвърна мрачно Слейд.
— На мен обаче не ми изглежда така. Поне говорил ли си с нея, откакто е пристигнала в града?
— Говорих. — Слейд не сдържа усмивката си при милия спомен. — Видях се с нея. — Изненада се от себе си, че с такава готовност уведомява баща си за своя живот. — Прекарахме деня заедно. Заведох я в „Клиф хаус“ на обяд.
Рик засия.
— Радвам се да го чуя! — Той пристъпи напред. — Като заговорихме за храна, гладен съм като вълк. Да отидем някъде да хапнем.
— Току-що се нахраних — отвърна лаконично Слейд. — Сега имам работа в офиса. Ако искаш да отидеш някъде, аз ще те закарам. — Той се обърна и с решителна крачка напусна помещението. Така и не видя разочарованието, което се изписа по лицето на баща му.
Реджина погледна въпросително малкото момче, което стоеше срещу нея с бележка в ръка.
— От Слейд?
— Да, миси, от миста Слейд. — Детето засия.
Реджина не успя да се усмихне в отговор. В душата й се прокрадваше тревога. Слейд вече закъсняваше. Беше обещал да я вземе точно в десет и половина, но вече наближаваше единайсет. А сега нямаше нужда да чете тази бележка, за да се досети, че съпругът й изобщо няма да дойде.
Скъпа Реджина, за съжаление изникна неотложен проблем, който изисква незабавното ми внимание. Ако успея да оправя нещата навреме, ще ти се обадя вечерта. Все пак, ако имаш други планове, не се съобразявай с мен.
Реджина смачка бележката в дланта си. Разочарованието я връхлетя с такава сила, че крайниците й се разтрепериха. Непрестанно се питаше дали наистина е изникнал чак толкова неотложен проблем, или просто съпругът й предпочиташе работата си пред нейната компания. За времето, което бе прекарала в града, тя бе проумяла какво огромно значение има работата за него.
— Миси иска изпрати бележка? — попита нетърпеливо момчето.
Реджина едва го чу. Съкрушена, тя поклати отрицателно глава. Хлапето се поклони и прекрачи прага заднешком, после се обърна и се втурна лудешки надолу по стълбите към изхода. Тя почти не го виждаше, когато то внезапно смени посоката и се пъхна под живия плет на съседите, за да скъси разстоянието.
Предният ден бе толкова приятен — твърде приятен очевидно. След като напуснаха новата къща „Хенеси“, Слейд я заведе на обяд в „Клиф хаус“, откъдето се разкриваше зашеметяваща гледка към Тихия океан. През цялото време двамата се гледаха влюбено, усмихваха се един на друг и се наслаждаваха на неприличното си щастие. Почти не бяха разговаряли. Реджина с нетърпение очакваше да обсъдят своите взаимоотношения, но искаше той да повдигне въпроса.
А Слейд така и не я попита дали все още иска развод.
Не я помоли да се премести в неговия дом.
И дори не я попита какво ще правят с бъдещето си — с общото им бъдеще.
Реджина, от своя страна, се боеше да повдигне тези въпроси. Подобен подход не беше приличен и щеше да се възприеме като непростима агресивност. Като мъж и глава на семейството редно беше Слейд да определя границите и да обявява правилата. Той сам трябваше да поиска двамата да сложат край на неуместната си раздяла. Но той не го направи. След прекрасната вечеря просто я отведе у дома. В каретата я целува дълго време, преди да се откъсне от нея и да я остави пред вратите. В този миг Реджина бе изпитала твърдата увереност, че съпругът й истински я обича. А сега се питаше дали всичко не е било само изблик на животинска страст.
Потънала в мрачни мисли, Реджина се отпусна в канапето в преддверието. Чувстваше се безсилна да вземе каквото и да било решение. Не беше сигурна дори дали Слейд щеше да й се обади на вечерта. Може би просто се опитваше да отвлече вниманието й с празните си думи. Вероятно предпочиташе двамата да живеят в отделни жилища. В Лондон поне това бе общоприето.
Внезапно Реджина се изправи. Искаше истински и пълноценен брак. Още от самото начало, когато все още се мислеше за Елизабет Сейнт Клер, целта й беше истински брак със Слейд. Чувстваше се изпълнена с такава отчаяна решителност, че би могла да махне с ръка на всички установени норми и да се премести в дома му със или без неговото разрешение. Но нямаше да стигне чак толкова далече. Все пак по закон беше негова съпруга, а това определено й даваше и някои права. Вероятно мъжът й нямаше да се разстрои чак толкова, ако си позволеше поне за миг да надникне в дома му.
А там цареше пълна суматоха.
Вратата й отвори невръстният прислужник, който й бе отнесъл бележката. Реджина премигна. Коридорът тънеше в такъв гъст мрак, че очите й едва привикнаха с тъмнината.
— Миста Слейд не тук — заяви отсечено момчето.
— Знам — отвърна Реджина. Без да му поиска разрешение, прекрачи прага и включи неугледната стенна лампа. — Така е доста по-добре.
Тя се огледа внимателно наоколо си. Къщата изглеждаше мрачна и сива. Коридорът имаше нужда от освежаване, което лесно можеше да се постигне с една-две пъстри картини в рамки и още една стенна лампа. Подът изглеждаше прашен, стар и износен. Имаше нужда от солиден пласт прясна боя. Реджина започна да се усмихва.
Тя надникна предпазливо в гостната. Мебелите бяха нови, но безвкусни, а въздухът — прашен и застоял. Реджина дръпна тежките завеси с лимонен цвят и отвори широко прозореца за свежата струя чист въздух. Стана й приятно да види оживената улица отдолу, а не каменната ограда на съседната
