голите й гърди.
Тя не съжаляваше за стореното. Изненадана беше, че нейната благоприлична натура доброволно е участвала в подобна развратна сцена, но не съжаляваше. Все още неопомнила се, Реджина придърпа полата си надолу. После погледна крадешком към Слейд и видя, че е развеселен. Но тя остана озадачена не от игривата усмивка на устните му, а от разнеженото изражение на лицето му.
— Не е нужно да се криеш от мен. — Гласът му беше мек и предизвикателен. Усмихна се, когато думите му отекнаха в празната стая.
— Аз и не искам — отвърна Реджина, като се опитваше да говори възможно най-тихо. — Просто мисля, че така е редно.
Това го разсмя. Реджина се вцепени. Смехът подчертаваше тъничките бръчици около очите му. След миг Слейд придоби отново сериозно изражение и я погледна настойчиво в очите.
— Това, че държиш на благоприличието, може само да ме радва. Искам да бъдеш благоприлична, Реджина. Ти си такава знатна дама, че аз дори не мога да проумея как е възможно да желаеш мъж като мен. Но не искам у тебе никакви задръжки, докато двамата правим любов.
Лицето й се обля в гъста руменина.
— Мисля, че в това отношение няма за какво да се притесняваш. — Реджина беше развълнувана. Много съпрузи биха я порицали за страстната й натура, биха я нарекли порочна, но той не го направи. Каква късметлийка беше само!
— Не — съгласи се и Слейд с доволна усмивка. — Не мисля. — После започна да дразни с връхчетата на пръстите си чувствителното зърно на едната й гърда.
Стори й се много странно, но цялото й тяло откликна на допира му и закопня да получи повече. Отново.
— Никога няма да ти се наситя — прошепна Слейд досами ухото й. — Толкова си красива! И така… съвършена.
Реджина се чувстваше всичко останало, но не и съвършена, само че в момента не възнамеряваше да обсъжда това със Слейд. Очите й плувнаха в сълзи.
— Ти също си красив.
— Но не и съвършен.
Погледът й, насочен досега към ръцете му, които си играеха нежно с гърдите й, в миг се вдигна към очите му. Тя въздъхна от облекчение, когато зърна закачливата му усмивка.
— Не, не и съвършен. Но за мен това няма значение.
Очите му потъмняха. Слейд сграбчи реверите на жакета й и решително я притегли под себе си. Реджина лежеше напълно неподвижна. Той се наведе обещаващо над нея.
— Опростени ли са греховете ми?
Тя така и не разбра дали съпругът й говореше за начина, по който я бе напуснал.
— Да.
Слейд впери в нея очи, натежали от страст, а после бавно, едно по едно, започна да разтваря копчетата на копринената й риза.
— Искам те гола. — Гласът му бе дрезгав и неудържимо съблазнителен. — Искам да те видя гола. Искам този път, когато те взема в ръцете си, никакви прегради да не застават между нас.
Ехото повтори думите му стократно.
23
Слейд прекрачи прага на дома си на „Голф стрийт“. Коридорът тънеше в мрак, въпреки че отвън слънцето още не беше залязло. Той включи осветлението, но дори и не понечи да изкачи стръмната стълба нагоре.
Какво, по дяволите, правеше?
Току-що бе оставил Реджина в дома на чичо й, след като й обеща да я потърси на следващата сутрин. След като напуснаха къщата „Хенеси“, двамата бяха прекарали следобеда в усмивки и безоблачно настроение. Допреди няколко часа дори не се беше надявал нещата да потръгнат толкова лесно. Никога преди не се бе чувствал толкова спокоен и щастлив и със сигурност никога в живота си не бе изпитвал такова пълно задоволство. А Слейд имаше достатъчно опит, за да съзнава, че изживяванията през този следобед са били цялостни и завършени, далеч извън сферата на елементарното физическо задоволяване.
Но увереността му се стопи в момента, в който я остави в чуждата къща. На нейно място се загнезди съмнението.
През изминалия ден бяха поставили основите на един процес, който можеше да доведе само до един изход: сдобряване. Слейд искаше двамата да се сдобрят. Желаеше тази жена. Никога не беше искал нещо толкова отчаяно, колкото в момента искаше своята съпруга, и то не само физически. Но, Исусе, веднъж вече тя се бе опитала да го напусне. Сега двамата отново бяха любовници, бяха изживели цялата гама от интимност, която съдържаше това понятие. Но той искаше да отиде по-далече, да навлезе по-дълбоко, да надникне в душата й.
Защото днешният ден бе ознаменуван с още едно грандиозно решение. Нямаше да вземе парите от нейното наследство. Не можеше да я използва по този начин. Трябваше да вземе заема, който Чарлз услужливо му бе предложил. А скоро щеше да се върне в Мирамар, за да започне трудното и амбициозно начинание — да превърне ранчото в съвременно печелившо предприятие. И ако дотогава успееше да се помири с жена си, несъмнено щеше да я вземе със себе си у дома.
Там ги очакваше скромен и пестелив живот. Щяха да изминат много години, преди да успее да й осигури живота, с който бе свикнала. Дали Реджина би могла да се адаптира към такъв простичък начин на живот? Би ли могла елегантна дама като нея да възприеме задълженията на съпруга на собственик на ранчо? Щеше ли да бъде щастлива в Мирамар? Слейд искрено се надяваше това да е възможно. Искаше му се да вярва, че точно така ще стане. Но не можеше да бъде сигурен.
Внезапно съзнанието му бе обхванато от тежко униние. Това беше най-светлият и същевременно най-нерадостният етап от живота му. Слейд се чувстваше безпомощен, сякаш от него се очакваше да стреля по призраци в тъмното. Обхвана го и бурна ярост. Не знаеше точно кое или кой са предизвикали гнева му. Със сигурност не беше Реджина. Слейд подозираше, че трябва да насочи чувствата си към самия себе си, задето не можеше да й даде всичко онова, което искаше и трябваше да й даде.
Той въздъхна тежко и изкачи стълбите към своята спалня. Малкото двойно легло беше застлано, но разхвърляно. Слейд предпочете да не обръща внимание на купчината дрехи върху пода и се залови да сваля вратовръзката си. После съблече сакото и панталоните си и ги захвърли на облегалката на стола, а чорапите и бельото си заряза направо на пътеката. Накрая прекрачи прага на тясната баня и напълни ваната.
В спалнята отекна шум от стъпки. Слейд се приведе към ръба на порцелановата вана и надникна в стаята си. Едно дребно китайче мигновено се закова досами вратата.
— Миста Слейд! Вие дома!
Слейд се ухили.
— Какви ги вършиш, хлапе?
— Работи в кухня — отвърна Ким засмян.
Слейд се съмняваше в това. Ким не можеше да готви, а и в кухнята нямаше никакви прибори, но хлапето вероятно чистеше от време на време.
— На бюрото има чанта с храна за вечеря.
Живите очички на момчето проблеснаха с нетърпение.
— Ребрата на Джо Рибхауз?
— Нали това си пожела? — Слейд се намести удобно във ваната.
— Искате изтрие гърба?
— Изчезвай, хлапе! — изръмжа Слейд. Ким просто го дразнеше, защото знаеше, че Слейд никога не му позволява да му трие гърба. Момчето излетя от стаята, несъмнено твърдо решено да си устрои
