Икономът влезе, мъкнейки огромното платно. Сложи го на пода пред тримата с пухтене. Изведнъж Софи се разтревожи. Не заради госпожица Еймс, която несъмнено щеше да го хареса, а заради Едуард Деланза.
Беше компетентно нарисувано, но едва ли вълнуващо. Нахвърля го набързо. Насили се да го нарисува. Хвана се, че гледа към Едуард, а не към госпожица Еймс, очаквайки неговата реакция. Това беше смешно, защото не би трябвало да се тревожи как той ще погледне на изкуството й. После се зачуди как ли щеше да възприеме той нейната жанрова картина на две емигрантки.
Не би трябвало да се безпокои. Тя не се безпокоеше, поправи се мислено. Той дори нямаше право да стои в дома й. Защо е дошъл? Да си играе с нея, да я съблазнява? Дали не се е уморил от Хилари? Да не си мисли, че тя лесно ще му падне в ръцете? Защо е дошъл? — Прилича на мене — каза заядливо госпожица Еймс. — Вгледа се в портрета си на платното. — Малко прекалено истинско, не мислиш ли? Не можа ли да го поразкрасиш, а, момиче?
Софи не отговори. Едуард се бе загледал в портрета със свити вежди, после се обърна изведнъж и я погледна внимателно.
— Вие сте много талантлива, госпожице О’Нийл.
Софи стисна плътно челюсти. Ако ги стиснеше още по-силно, можеше да си счупи зъб.
— Благодаря ви, господин Деланза — каза тя сковано.
— Казвахте, че сте пристрастена към изкуството си — продължи Едуард, като я гледаше сякаш омаян. След това отново погледна портрета. — Хванали сте госпожица Еймс много точно.
Софи почувства, че се изчервява, защото портретът беше лишен от страст и тя го знаеше. А той усещаше ли това? Дали коментарът му не беше прикрита критика?
— Човек може да направи същото чрез фотографията… дори нещо по-добро — отсече Софи.
— Е, е, той те хвали, момиче — каза изведнъж госпожица Еймс, но Софи не можеше да не съжали за нейната разпаленост, макар да не беше лишена от известна доза грубост. — Ти си талантлива, знаеш ли. Хайде, Дженсън, отнеси го в каретата ми. — Тя погледна към Едуард. — Виждам, че имате една от ония шантави моторни коли, но според мене конете и каретата са били достатъчно добри за родителите ми и са също толкова добри и за мене.
Едуард се усмихна на възрастната дама.
— Миналия ноември бях на една автомобилна изложба в Лондон. Оттогава колите ме държат на въдицата си като планинска пъстърва.
— Хм — каза госпожица Еймс. После намигна. — Вземете я на разходка с колата. Всички млади момичета обичат такива неща, струва ми се.
Сърцето на Софи щеше да изскочи, докато изпращаше госпожица Еймс до вратата. Какво ли си мисли старата дама? И въпреки всичко пред очите й се възправяше, без да го желае, една картина — тя седи на предната седалка на някаква приказна черна кола, а Едуард е до нея с шофьорско кепе и очила. Никога преди не се беше качвала в автомобил и сигурно щеше да умре, без да го е направила. Да си представя себе си в кола и с Едуард Деланза — това си беше чиста проба романтична безсмислица.
Но когато се върна, ужасно ясно осъзна, че е останала насаме с Едуард и трябва да накара пулса си да се забави. Беше излязъл от салона и тя го намери пред картината в коридора, нарисувана преди няколко години.
— И това е ваше, нали?
Беше портрет на Лиза като дете. Софи я беше нарисувала по памет, с помощта на фотографии.
— Вие навярно сте познавач на изкуството, господин Деланза? — Неловко й стана от тази мисъл, а и от неговото присъствие.
— Едва ли — отправи й той блестяща усмивка.
— Тогава имате добро око. — Тя изглади несъществуваща гънка на полата си. Смути се, когато ръката й стана червена. — Страхувам се, че ме заварихте малко неглиже.
В усмивката му се прокрадна сладострастие, искрици припламнаха в очите му.
— Не точно, госпожице О’Нийл.
Думите му пробудиха фантазии, които тя беше сигурна, че старателно е избутала в някое ъгълче. Тялото й като че ли се напрегна.
— Защо сте тук? — запита тя дрезгаво.
— Защо според вас съм тук, Софи? — върна й той меко въпроса. Софи почувства как в нея нахлува нежелан копнеж, усети как кръвта пари във вените й. Напомни си, че той е женкар и безпринципен. Наистина ли мисли да я съблазни? Това не беше възможно.
Но по каква ли друга причина може да е дошъл тук — защо иначе ще се обръща към нея с малкото й име с такъв съблазняващ тон? Софи стегна гръбнака си и с това решителността й се върна. Веднъж почти се беше поддала на външността и чара му; този път Нямаше де бъде толкова глупава. Той можеше да прави каквото си иска, да говори каквото си иска, но тя нямаше да губи разума си и щеше напълно да контролира всеки нежелателен копнеж.
— Не мога да си представя защо сте тук, господин Деланза — чу се тя да казва рязко.
— Ами дошъл съм да ви ухажвам.
Трапчинките му бяха дълбоки, зъбите извънредно бели и блестящи. Дръзките му сини очи приковаваха нейните.
Въпреки решимостта си Софи усети как неотвратимо попада под въздействието на неговия чар. Магнетизмът му беше непреодолим.
— Господин Деланза, не разбирам — каза тя сковано. — Защо ще идвате да ме ухажвате?
— Питате ли другите джентълмени защо идват да ви ухажват?
Тя се изчерви, съвсем затруднена.
— Смятам, казала съм ви, че нямам ухажори.
Той се вгледа в нея и усмивката му угасна.
— Нима никой не ви идва на гости?
Тя вдигна брадичка.
— Не и джентълмени.
Погледът му бе невярващ. Трапчинките отново се появиха.
— Е, сега е дошъл един — аз.
Тя си пое дъх. Сърцето й още биеше лудо.
— Вие сте светски човек — каза Софи, подбирайки думите си внимателно.
Беше решена да научи какви са намеренията му. Решена да разсече тази неразбираема загадка веднъж завинаги.
— А аз съм, както виждате, пристрастена, но ексцентрична художничка. И…
Тя не можа да го изкаже. Не можа да изрече истинската причина, поради която той не можеше да я смята за интересна Очите му потъмняха.
— И какво още?
— Защо ще ме ухажвате? — извика тя, губейки крехкото си самообладание и заедно с него — хладнокръвието си.
Той се навъси.
— Значи сте ексцентрична, така ли? Това е смешно, защото аз не ви намирам ексцентрична. Оригинална, талантлива, да. Но ексцентрична? Не. Чии думи са това, Софи? Ваши или на майка ви?
Софи се ококори.
Той се приближи към нея. Софи отстъпи назад.
— Да не би да забравяте нещо?
Софи облиза устни. Той я бе накарал да се опре на стената. Тя трепереше и беше изплашена… вгледа се в него, мълчейки упорито. Почуди се дали той не би могъл сега да се възползва и да я целуне. После какво щеше да прави тя?
През ума й мина като светкавица мисълта, че тъй като никой никога не я беше целувал, това може и да й хареса.
Очите му бяха станали буреносно сини.
— Не давам пукната пара за това, че имате изкривен глезен, Софи.
