навсякъде, да, навсякъде, нуждата да се отпусне на пода и голата й мека плът да се прилепи към пулсиращата му твърдост. Искаше да стене от това, искаше да пъшка, да вика, искаше да изкрещи: „Да!“ Искаше да извика: „Ела!“ И искаше той да я целува така, както го беше видяла да целува Хилари. Дълбоко, с цяла уста, сякаш пие от купата на нейните устни, като прелюдия към начина, по който щеше да я вземе с великолепното си мъжествено тяло.
Но не стана така. Вместо това, след един ужасно кратък момент, след невероятно лекото докосване на устните му той застина на място.
Софи държеше очите си затворени. Но дишаше тежко, сякаш бе тичала маратонско разстояние. Впиваше ноктите си в дланите. Тялото й трептеше като опъната тетива на лък.
— Божичко — изшептя той дрезгаво.
Софи се осмели да отвори очи, осмели се да погледне в неговите. И се вцепени от мъжката сласт, която блестеше в тях.
— Божичко! — възкликна той и се дръпна от нея, като почти я блъсна в стената.
Софи не можеше да повярва. Тя се опря на стената, отчаяно търсейки повече въздух, а сърцето й биеше лудо и така силно, че го чуваше. Бавно започна да разбира. Той я бе целунал, но това бе траяло ужасно кратко, навярно не повече от няколко секунди. И тя се бе поддала.
Не, не се бе поддала. Тя се бе държала като развратница, диво и безумно, на ръба на осъществяването на най-дивите си фантазии.
Софи прикри устата си с ръце, нежелани сълзи замъглиха погледа й. Господи божичко!
— По дяволите! — изрече той.
Бе отишъл на другия край на стаята, далече от нея и сега стоеше с гръб към нея, прокарвайки неспирно ръка през косата си.
Накрая се обърна. Разделяше ги цяла стая. Усмихна й се. Усмивката му не беше толкова самонадеяна, по-скоро несигурна.
— Май наистина искам тази картина — пошегува се той.
Софи не отговори, защото не можеше да говори. Но ако една картина би го накарала да си отиде, да пощади девствеността и здравия й разум непокътнати, е, значи може да я получи.
— Софи? Добре ли сте? — Той вече не се усмихваше.
Тя се запита дали той вижда колко е разстроена сега. Софи се насили да изправи гръб и да се усмихне широко — надявайки се с всички сили той да не забележи колко са влажни очите й, да не е усетил безумната реакция на нейното жадно и копнеещо тяло спрямо неговото агресивно тяло.
— Да, добре съм.
Усмивката му изглеждаше принудена.
— Съжалявам. — Той се поколеба. — Вие сте много симпатична, Софи, и аз… аз се забравих. Ще приемете ли извинението ми?
— Няма за какво да се извинявате — каза Софи, опитвайки се да разбере какво иска да каже. Усещаше, че устата и трепери. И се учуди въпреки болезненото сътресение. Наистина ли я намира симпатична? Защо иначе ще я целуне? Но тя е обикновена… и куца.
— Наистина, господин Деланза — прибави Софи, преглъщайки трудно.
— Отново сте твърде снизходителна — измърмори той, а очите му не се отделяха от нея.
Софи не можеше да понесе това така интимно преплитане на погледите и сведе очи към пода. Всичките й мускули се вцепениха, когато усети, че той се приближава към нея. Когато погледна нагоре, той се бе спрял, явно внимавайки помежду им да остане достатъчно безопасно разстояние.
— Да не би да съм застрашил нашето приятелство?
Тя се поколеба, после реши да бъде дръзка.
— Не знам. Вие така ли мислите?
— Ако съм го застрашил, ще ви се реванширам — закле се той веднага, стиснал твърдо челюсти. — Обещавам ви, Софи О’Нийл.
Не можеше да е неискрен. Софи отговори от дъното на душата си.
— Оставаме си приятели.
Той се усмихна облекчен.
— Това означава ли, че ще получа картина?
Тя не послуша предупредителния глас вътре в себе си.
— Да.
— Какво ще нарисувате?
— Не знам.
Той каза:
— Аз знам какво искам.
— Вие… знаете ли?
Гласът й пресипна. Защото отново си представи, че е в ръцете му и чувстваше всеки инч от интригуващото му мъжко тяло така, сякаш наистина беше в прегръдките му.
— Искам ваш портрет.
Софи се засмя нервно.
— Все още се опитвате да ме разтърсите, нали?
— Един автопортрет ще ви разтърси ли?
— Аз не правя автопортрети.
Той се вгледа в нея.
— Тогава направете един за мене.
— Не. — Тя скръсти ръце, почти прегръщайки раменете си. — Това е невъзможно.
— Защо! Защо не правите автопортрети?
Погледът на Софи започна да блуждае.
— Можете да получите нещо друго… но не автопортрет.
След кратка пауза той кимна.
— Знам кога да се призная за победен. — После се приближи бързо до нея и взе ръката й, вдигна я, но не я целуна. — Закъснявам. — Усмихна се. — Надявам се скоро пак да ви видя.
Софи издърпа ръката си, усещайки, че е останала без дъх, като се надяваше той да не забележи това.
— Ще ми трябва известно време, за да направя маслена картина, ако предпочитате това.
— Вие сте художникът; вие можете да избирате средствата, както и обекта.
Софи кимна, стисна пръсти и го изпрати към вратата. Чак след като той си отиде, тя осъзна, че трябваше и тя да изкопчи нещо от него. В замяна на картината трябваше да поиска той да й позира.
Той стоеше с гръб към Сентръл парк, загледан в пететажната къща с петдесет и осем стаи пред себе си. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на бежовите панталони, съкрушаваща сърцата сламена шапка закриваше загорялото му лице от слънчевите лъчи. И от всеки, който можеше да мине наблизо и да го погледне. Нямаше особена вероятност някой да го познае, но той не искаше да рискува.
Време беше да тръгва. Обърна се много нерешително и тръгна бавно по Пето авеню. Беше получил това, за което бе дошъл, макар че се бе наложило да чака цял ден.
Беше чакал цял ден да я зърне. Само да зърне скъпата си дъщеря. Това бе манна небесна за изжаднялата му душа.
8
Едуард спря лъскавия си черен пакард пред хотел „Савой“ на югоизточния ъгъл на Петдесет и пета улица и Пето авеню. Пред него имаше една двуколка и една карета, от които слизаха пътници, и при звука от
