Дали слугите щяха да бъдат удобство?
И той го чу. Мил детски смях. Отекващ в коридора отвън.
Джейк застина не смеейки да отвори очи, вслушвайки се внимателно, за да чуе този звук, който му бе толкова скъп — звук, който не бе чувал от четиринадесет години, — звук, който никога вече нямаше да чуе. Но той само си го бе въобразил, залутан в този мавзолей, който бе нарекъл дом; само си го бе въобразил в несекващата си тъга. Не за първи път се вслушваше и като награда дочуваше сладкия й смях, знаеше, че няма да е и за последен път. Защото Джейк си позволяваше да фантазира… защото само това му бе останало.
И само за миг се запита дали не полудява.
И преди му се бе случвало това ужасно нещо — когато лежеше в затвора.
Но дори да полудяваше, не можеше да отхвърли спомените си, не можеше. Тъкмо тези спомени го бяха крепили, бяха му помогнали да остане жив и донякъде с разума си през двете години, докато бе в затвора, преди да успее да избяга.
Затворил очи, той се ослушваше за смеха й и отново го чуваше. Едва дишаше. Чуваше стъпките й, докато тя се приближаваше, тичайки, към вратата. Русата й коса се развяваше, втурна се към него с розови, зачервени бузи. Колко красива беше тя, колко мила, колко съвършена!
— Татко, татко! — викаше тя с протегнати ръце.
Той почти се усмихна, макар отдавна да бе забравил как се прави.
А пък и нямаше за какво да се усмихва, особено мъж на трийсет и осем години, чието единствено удовлетворение идваше от въображението му, от сърцераздирателните спомени от миналото.
Сега беше Джейк Райън, уважаван международен бизнесмен. Беше спечелил първото си състояние със строежи в Ню Йорк, второто в Ирландия със строежи и с нещо по-опасно — предприемачество. Висша ирония на съдбата би било на Ирландия да се приписва каквото и да било участие в този успех. Когато бе избягал от родината си като младо, внезапно озовало се без дом момче, укриващо се от британските власти заради престъпления, които бе извършило в изблик на тъга и отмъстителност, никога не си бе помислял, че е възможно да се върне.
После го бе връхлетяла огромна тъга при мисълта, че трябва завинаги да напусне Изумрудения остров. Не можеше да си представи, че един ден ще се върне и ще усети още по-голяма тъга, защото бе принуден да остави дъщеря си и жена си в Америка.
Джейк стисна твърдо очертаната си челюст. Стана и отиде до бюрото, където стоеше една празна сребърна рамка от „Тифани“. Някой ден ще намери нейна снимка и ще я сложи в рамката, ще я държи винаги със себе си.
Джейк разтърка овлажнелите си бузи и вдигна телефонната слушалка. Операторът отговори веднага. Джейк каза номера, с който искаше да говори. След миг чу отсреща детския глас на Лу Ан и почти щеше да затвори, без да каже и дума. Но не можеше да изкара още една нощ сам.
След като Лу Ан се съгласи да дойде, той затвори и се загледа невиждащо в тъмнокафявите стени, които го обграждаха. Само да можеше да излезе, да се разкрие… поне на Софи.
Но не можеше. Софи нямаше да иска да се види с баща си, с мъжа, който официално бе осъден като убиец и предател. Ако се приближеше до нея, тя щеше да избяга с писък, като всяка възпитана млада дама. Може би шокът от известието, че е жив, щеше да й дойде в повече. Пет пари не даваше за Сюзан, едва ли и за себе си, но последното, което би искал да направи, беше да нарани Софи. Сега тя имаше най-хубавия свят, беше богата и уважавана, не и трябваше никакъв парий.
Софи отстъпи колкото можеше назад, докато гърбът й се опря в стената на ателието. Едуард й се усмихваше от другия край на слабо осветената стая с дяволската си усмивка, с многозначителен, съблазнителен, сексуален… греховен поглед. От платното.
Софи осъзна, че е обхванала раменете си с ръце. През двата широки прозореца на ателието тя виждаше как небето отвън посивява, докато зората се прокрадваше на пръсти над града и по-специално над огромната градина оттатък Не беше мигнала цялата нощ. Беше рисувала като несвястна. Беше рисувала, рисувала, не бе спряла дори за да поспи, да хапне или да пийне. Сега той се взираше в нея от дъното на малкото ателие, дързък, трептящ и някак си жив. Софи изведнъж се свлече на пода.
Беше изтощена. Вдигна треперещите си ръце към устата, съзнавайки, че това е най-добрата картина, която някога е рисувала. Едуард вървеше с небрежна грация на фона на пясъка и небето, образец на всекидневна елегантност, с ръце в джобовете на светлите панталони, с разкопчано бяло сако, изместена вратовръзка, поглеждайки леко през рамо към нея. За разлика от жанровата картина на двете емигрантки тя бе избрала светла, но изненадваща палитра, в която преобладаваха лавандуловото и бледожълтото. Също като в жанровата картина бе оставила фона нефокусиран и неуточнен; фигурата на Едуард беше по- детайлизирана, а лицето му изпъкваше с яркостта си.
Тя сви колене до гърдите си и се загледа. Той беше върхът на дръзката елегантност, на самоуверената мъжественост, на мъжката чувственост. Беше го хванала идеално, и знаеше това.
Погледът му се впиваше в нейния, изпълнен с обещания, които тя не разбираше докрай. Господи божичко, колко искаше да разбере до дъно това обещание! Той никога не я бе привличал по-силно, сега чарът му бе неустоим.
Софи въздъхна високо и пресекливо. Разбира се, луда е, че мисли по този начин. Когато денят просветлее и слънцето се издигне по-високо, лудостта й сигурно ще отмине. Обещанието, което Едуард даваше на нея или на всяка друга жена, беше чисто и просто унищожително, нищо друго. Но Софи потрепери, представяйки си прекалено ясно колко приятно би било това прегрешение.
Софи си спомни колко греховно плътски се бе държал той с Хилари, помисли колко горещо и настоятелно устата му искаше нейните целувки. Топлина плъзна по бузите й и те пламнаха, когато си припомни начина, по който бе проникнал в Хилари, но и сега не можеше да се възпре, както по-рано не бе могла да се въздържи да не го нарисува. Само да забравеше какво бе видяла онзи ден на плажа.
Само да можеше да забрави докосването на устата му върху нейната, електрическото усещане за неговата силна ерекция, която се търкаше в полите й.
Софи обгърна раменете си с длани. Макар да бе капнала от това, че бе работила през цялата нощ в трескава възбуда, нямаше да може да заспи. Тялото й никога не бе пулсирало така живо. Всеки нерв като че ли бе изпънат и трептящ, очаквайки нещо, което Софи не знаеше какво е. Но тя беше достатъчно жена, за да разбере, че е заплетена в паяжината на желанието — желание, което несъмнено никога нямаше да се сбъдне.
О, господи. Софи почти щеше да се разплаче. Как бе стигнала до това ужасно положение? До неотдавна бе безразлична към мъжете, към страстта, към света, който съществуваше извън работата й. До неотдавна тя не знаеше, че съществува Едуард Деланза. Но вчера той я бе целунал; тази нощ тя бе будувала, за да го нарисува. И не се съмняваше, че това платно ще е само първото от много такива.
Софи си спомни за твърдението му, че са приятели. Не беше толкова наивна, за да не знае, че понякога мъжете наричат любовниците си приятелки. А и той я бе целунал. Права ли беше Сюзан? Дали той иска да я похити, да я съблазни? Да я направи своя любовница?
Тя затвори очи и рязко изпусна дъха си. Въпросът, който цяла нощ бе избягвала, се изправи
