бял ден. Щеше ли да я целуне също толкова горещо и всеотдайно, както бе целувал Хилари?
И Софи осъзна, че съвсем погрешно го е разбрала.
Защото той не я целуна. Нямаше намерение да я съблазнява, не сега, не тук Само задържа брадичката й и каза много меко, с искрящ от решителност син поглед:
— Искам да видя останалите ви работи, Софи. Ще ми ги покажете ли?
9
Едуард последва Софи в къщата. Тя не каза нищо. Вървеше с изправени рамене и вдигната глава. Той чуваше дишането й — леко, неравно. Подозираше, че е уплашена.
Искаше да я успокои, но той самият се страхуваше, че тя може да се откаже от поканата си, ако започнат да я обсъждат, затова замълча. Вместо да я следва, той избърза и застана пред нея, взирайки се в изопнатото й лице.
Те спряха в края на коридора. Тя отвори вратата, но не влезе вътре. Бледа и напрегната, тя вдигна твърд поглед към него. Едуард й се усмихна окуражаващо. Тя не отвърна на усмивката му.
— Влезте — каза тя. — Ако все още искате.
Едуард влезе в просторна стая. На отсрещната страна имаше два огромни прозореца и отворена врата, която водеше към друга част от ателието. На стените висяха няколко платна.
Той влезе бързо вътре, зареял поглед към картините. Особено го привлече един красив портрет на Лиза във въздушна бална рокля с широки поли, нарисувана меко и романтично, с пастелни, светли тонове. Тюлените поли, все едно на рокля на балерина, бяха нарисувани с такива интересни ефекти, че на Едуард му се стори, че още малко, ще зашумолят и ще излязат от картината.
Спря пред един натюрморт с ярки червени и пурпурни цветя. Картината беше съвсем различна от портрета на Лиза, както денят се различава от нощта. Софи бе използвала драматична, почти сурова палитра, преобладаващо червена и много тъмна, беше нанасяла щрихите енергично и явно, а фонът оставаше в нефокусирана сянка. Едуард бе поразен. Тези платна не бяха трагични като маслената картина с емигрантките, но бяха нарисувани със страст и бяха също толкова силни. Всичките й творби извънредно много се различаваха от обикновения начин на рисуване, а ефектът от тях беше далеч по-мощен и по- красив.
Още в първия миг той бе усетил, че под сериозната й външност се крие нещо повече. Софи бе способна на дързост, блясък и оригиналност, на сила и страст — и повече не биваше да крие изкуството си или себе си от света. Едуард беше сигурен в това, както в нищо друго досега.
Обърна се и я погледна, дълбоко замислен. Какви други тайни се криеха зад фасадата й на обикновено момиче? Защото сега той виждаше само скромната й външност. Пулсът му се ускори при интригуващата мисъл, че тя вероятно би могла да бъде също толкова страстна и в леглото, както в ателието.
— Какво мислите? — прошепна тя, поруменяла.
— Удивлявате ме, Софи. — Той знаеше, че продължава да се взира напрегнато, но нищо не можеше да направи.
Не можеше и да се опита да се усмихне.
Тя беше сериозна и напрегната, погледът й бе втренчен в него.
— Вие не харесвате работата ми — каза тя дрезгаво, но решително.
Едуард констатира, че тя не го е разбрала. Опита се да подбере думите грижливо, погледът му отново пробяга по платната. Едуард замръзна отново, потресен от друга нейна картина, по-малка, която преди не бе забелязал достатъчно добре. Беше портрет на млад мъж, нарисуван с класическа прецизност. Можеше да мине за фотография, ако не беше цветна. Мъжът със златистокестенява коса седеше на стол, гледайки право в зрителя. Едуард се смути. Познаваше този човек.
— Софи… кой е тоя?
— Баща ми, какъвто си го спомням, преди да умре преди много години.
Едуард се приближи и се загледа в красивия мъж със златисти очи. Сърцето му внезапно подскочи. Господи! Би се заклел, че съшият този мъж вчера се блъсна в него в „Савой“, когато си вземаше пощата — същият мъж, но с дванадесетина години по-млад!
— Софи, кога умря баща ви?
Тя трепна.
— Загина в пожар.
— Идентифицираха ли го?
Тя не мигна.
— Искате да кажете, тялото му?
— Извинете. Да.
Тя кимна.
— Бил е… неразпознаваем, но… той беше в затвора. Имаше специална плочка с името. Тя беше… непокътната.
— Разбирам. — На Едуард му хрумна още нещо. — Сам ли е бил в пожара?
Софи поклати отрицателно глава.
— Предполагам, че сте чули слуховете. Не им вярвайте, Едуард. Баща ми беше голям човек Загубил майка си и сестра си в пожар в селото, подпален от британски войници, когато бил момче… а момчетата не разсъждават ясно. Търсел отмъщение. Подпалил военен лагер. За нещастие загинал един войник и Джейк трябвало да бяга от Ирландия. — Тя стисна челюсти. Носът й бе леко почервенял. — Е, и дошъл в Ню Йорк Там срещнал майка ми и се оженили.
Софи замлъкна и стисна полите на роклята си. Като видя, че тя няма намерение да довърши историята, Едуард леко я подтикна:
— Какво се случи?
— Той преуспял тук Започнал като обикновен работник, но скоро станал строителен предприемач. Сюзан естествено била от висшето общество. Той построил за нея… м-м… хубава къща на Ривърсайд Драйв. Скоро започнали да се движат из висшите кръгове. Било случайност, ужасна случайност, но веднъж един англичанин, пенсиониран офицер, който бил в оня лагер тогава, го познал на едно светско събиране. Не само го познал, но лорд Карингтън казал името му. Баща ми не си бил сменил името, много глупаво от негова страна, но не мислел, че миналото ще го хване точно в Ню Йорк.
— Наистина невероятно съвпадение — съгласи се Едуард и посегна да докосне ръката й, леко, успокояващо. — Баща ви сигурно е изглеждал съвсем различно, тогава е бил по-възрастен.
— Бил е на двайсет и четири години, а аз бях почти на шест. Разбирате ли, той е бил момче, когато е срещнал Сюзан и се оженил за нея.
— Съжалявам, Софи — каза меко Едуард и взе ръката й.
За миг тя му позволи да я задържи, но след това я издърпа.
— Бях на шест години, но не можах да забравя деня, когато той се сбогува. — Софи се насили да се усмихне. — Бях съсипана. Не мога да си спомня какво ми каза, сигурно е казал, че може и да не се върне, но аз някак си го знаех. Децата според мене са невероятно прозорливи.
Едуард кимна сериозно и със съчувствие.
— След по-малко от година го хванаха и скоро след това бил екстрадиран във Великобритания и затворен там — заради онова единствено престъпление на осиротяло момче. След две години затвор избягал заедно с още един мъж, само за да загине в пожар.
— Съжалявам — повтори Едуард. — Какво станало с другия мъж?
— Не го открили.
И тогава Едуард разбра. Разбра. Обърна се и погледна портрета на Джейк О’Нийл. Ах, ти, кучи сине, помисли си с възхищение, примесено с гняв. Жив си, и се криеш, нали? Не искаш ли да видиш отново дъщеря си? Как можеш да стоиш далече от нея? И защо се блъсна в мене оня ден?
