Джейк О’Нийл го гледаше с надменните си и подигравателни златисти очи.
— Едуард?
Той се обърна и видя, че кехлибарените очи на Софи бяха огромни и лицето й бледо.
— Добре ли сте? — запита той. — Не исках да засягам болезнена тема.
— Винаги ще ми липсва — каза тя простичко.
Едуард инстинктивно усети, че ще открие Джейк О’Нийл и ще накара това копеле да се върне при дъщеря си. Изведнъж това му се стори по-важно от всичко друго. После му хрумна нещо. Джейк О’Нийл е жив… но Сюзан се е омъжила повторно. Обърна се и погледна към Софи, която го наблюдаваше, и се опита да си представи скандала, който би предизвикала появата на Джейк пред обществото. Трепна, защото не беше необходимо да е вълшебник, за да знае, че това ще засегне много хора. Затова ли Джейк бе останал мъртъв и погребан през всичките тези години? Може би не даваше и пукната пара за жена си и дъщеря си. А може би прекалено много се безпокоеше за тях. Във всеки случай Едуард реши да разбере.
— Едуард? — каза тя с нисък и нерешителен глас. — Какво точно мислите за моята работа?
Едуард взе ръката й и я накара да застане заедно с него пред картината с цветята. Погледна към трептящия натюрморт.
— Тази ми харесва най-много. Не знам как някой може да направи едни обикновени цветя толкова вълнуващи.
— Сюзан ги видя през май — каза Софи бавно, а бузите й леко почервеняха. — Каза, че дори не приличат на цветя. Всяко петгодишно дете можело да рисува такива.
Едуард трепна.
— Не мога да повярвам, че е казала така.
Софи го гледаше с напрежение.
— Не сте ли съгласен?
— Не, по дяволите! Тази картина ми харесва най-много!
— Вие харесвате работата ми?
Той се обърна към нея. И каза много меко:
— Много. Вие сте блестяща, Софи.
Тя наведе глава. Той разбра, че много рядко е чувала похвали от семейството си. Едуард се обърна и тръгна из стаята, поглеждайки през прозорците към градината. Но когато се приближи до отворената врата, леко любопитен да види какво има в другата част на ателието й, Софи обърна глава. И извика:
— Едуард!
Това беше предупреждение.
Той спря. Тя бе станала пепелявобледа.
— Не бива ли да надзърна оттатък?
Тя като че ли не можеше да произнесе и дума. Сега любопитството на Едуард се разпали, защото знаеше, че Софи пак се крие от него.
— Какво има в другата стая, Софи?
Тя отвори уста, но не се чу нито дума. Накрая изрече:
— Нещо, което не съм довършила.
Едуард не можа да устои. Чу я да изстенва, но тръгна решително напред. Но замръзна на прага на другата стая, невъобразимо потресен.
Явно тя работеше тук. Стаята беше по-малка, но много светла с цяла стена от прозорци, високи от пода до тавана. Стаята беше празна, с изключение на един голям портрет, който стоеше на статив в средата, малка табуретка и маса, затрупана с туби бои, палитри от всякакъв размер и всякакви четки. Вътре миришеше силно на маслени бои и терпентин.
— Господи — прошепна той, зашеметен. Тя беше нарисувала негов портрет.
Каква картина беше това. Платното трептеше от напрежение и цвят, Едуард очакваше неговото изображение всеки миг да излезе от платното и да тръгне из стаята.
— Така ли изглеждам? — чу се той да пита.
Софи не отговори.
Той пристъпи по-близо, и пак спря. В портрета му имаше такава сила и страст, че още бе зашеметен. Обърна се и я погледна, но сега тя не пожела да срещне погледа му. Цялата се бе изчервила.
Едуард започна да изучава портрета. Макар че образът му изпъкваше на платното с поразителна прилика, Софи сякаш го бе рисувала яростно и лудо, с къси и настойчиви щрихи, с живи цветове, с много по-неясен фон, почти като дъгоцветен колаж, с преобладаващи меки пурпурни и жълти сенки. Картината беше светла, ярка и очебийна. Беше радостна и изпълнена с надежда. Софи го бе нарисувала като герой, а не като порочния човек, какъвто той знаеше, че представлява.
— Кажете нещо — обади се Софи.
Той се обърна, погледна я, но не можа да намери думи.
— Не съм такъв герой — каза той най-накрая.
Тя вдигна поглед.
— Нарисувах ви такъв, какъвто си ви спомням.
Той се обърна отново към платното и заразглежда образа, който виждаше там, питайки се дали наистина е такъв донжуан, а в очите му блесна весело и многозначително пламъче. Едва ли беше толкова красив, толкова нападателен и толкова обезпокоително властен, какъвто го беше нарисувала тя.
Накрая се досети: за да го нарисува по такъв начин, тя може би се е влюбила в него.
Замръзна и бавно се обърна към нея, а кръвта му кипна. Как да насочи страстта й по такъв начин, че да не се превърне в нещо повече от разбита мечта на неопитна ученичка? А и искаше ли всъщност да направи точно това?
— Как ме гледате само — каза тя сковано. — Шокирах ли ви?
Отначало той не можа да каже нищо. Неприличната му мисъл го стресна. Шокиран не от нея, а от себе си.
— Да.
Тя се обърна.
— Така си и помислих.
Той посегна към нея.
— Софи… шокиран съм, но не така, както си мислите. — Погледите им се срещнаха. Той усещаше ръката й в своята, близостта на телата им, леко разтворените й устни. Настойчивото и тежко пулсиране между бедрата си. — Поласкан съм, Софи — изрече той тихо. Тя го гледаше, без да мига.
Вече беше разбрал, че тя е вложила в този портрет много сила и страст. Сега се питаше какво ли би било да получи тази страст от самата нея, както би я получил любовник.
— Шокиран съм, защото не съм очаквал да намеря тук свой портрет. Шокиран съм, защото, макар и да не съм познавач, това е ужасно хубаво.
Софи си пое дъх едва-едва, без да спуска очи от неговите.
Едуард почувства как между тях пламва топлина и се запита дали е видял тази рязка линия от бяла светлина, толкова подобна на светкавица.
— Скоро ли го завършихте?
— Довърших го тази сутрин.
— Цяла нощ сте работили над моя портрет?
— Да. — Тя беше притеснена, гласът и прозвуча дрезгаво. — Обикновено ми трябват няколко дни, дори няколко седмици, за да завърша една маслена картина, но започнах портрета ви снощи… и го завърших призори.
Той стисна челюст Тялото му пламна. Едуард забрави образа си на картината зад гърба си. Ръцете му докоснаха раменете й. Софи видимо се стегна, но не се опита да се възпротиви или да се отдръпне.
— Софи — каза той дрезгаво. — Аз съм повече от поласкан. Устните й се разтвориха, когато той я притегли бавно към себе си, плъзвайки ръце по нежния й строен гръб. Когато той я притисна цялата към твърдото си възбудено тяло, тя въздъхна. Ръцете му се плъзнаха по-надолу, обхващайки талията й точно над изкусителните полукълба на седалището.
— Отпусни се — прошепна той, навеждайки глава. — Ще те целуна, Софи, и искам да се успокоиш и
