възхитителна, или поне тя така си пожелаваше, въпреки факта, че сама далеч не беше толкова съвършена, колкото останалите жени, които той бе притежавал, и далеч не толкова опитна. Връзката им щеше да бъде вълшебна. Тя — невзрачната, куцата, ексцентричната Софи О’Нийл — най-накрая, както изглежда, щеше да научи нещо за любовта и страстта. Кой би си помислил, че тя ще има такъв шанс — и то с такъв мъж? Но това неизбежно щеше да свърши, сигурно доста по-рано, отколкото би искала. Тя не биваше да си позволява да забравя този факт, трябваше да се подготви за него дори още преди да са започнали. Не биваше да си позволи да се влюби в него, независимо какво ще се случи.
Софи посегна бързо към чашата си, отпи една глътка от почти сладката течност, която се разля по езика й нежно като коприна.
— Хубаво ли е? — запита Едуард, наблюдавайки я внимателно.
— Разкошно — каза искрено Софи. — Никога не съм опитвала по-добро.
Докато Едуард поръчваше обяд, който сигурно нямаше да могат да изядат и за сто години. Софи се възползва от възможността отново да се огледа наоколо. Седяха на маса до прозореца, който гледаше към Пето авеню и свежия зелен парк По пътеките се разхождаха двойки, дамите бяха с чадърчета, за да пазят кожата си от изгарящото лятно слънце, а мъжете с контешки сламени шапки или консервативни бомбета. Небето беше изключително синьо, по него се носеха големи пухкави облаци.
Самият ресторант бе цяло море от контрасти, с дръзките цветове на дамските тоалети, допълнени от бижута в тон, със сивите вълнени костюми на джентълмените и почти белите ленени жакети. Масите бяха постлани с ослепително бели покривки и искряха от кристал и сребро, всяка от тях изглеждаше като празнична със свежите си цветя в цветовете на дъгата.
— Кой ще изяде всичко това? — запита Софи, след като сервитьорът се отдалечи. — И още по- важно, кой ще изпие толкова вино?
— Не сме задължени да го изяждаме — каза Едуард. И понижи глас. — Искам всичко да бъде идеално за вас, Софи.
Тя замълча, играейки си нервно с вилицата. После погледът й срещна неговия.
— Всичко вече е идеално, Едуард — прошепна тя.
Погледът му бе толкова напрегнат, че тя отмести очи и отпи още една глътка вино. Сърцето и туптеше силно. Явно съблазняването, което той открито бе предприел още в ателието й, сега продължаваше. Софи знаеше, че не бива да нервничи, защото Едуард без съмнение е нежен и опитен любовник. Дали ще я заведе някъде насаме по-късно? Не можеше да се освободи от тази мисъл и пулсът й още повече се ускори.
— Защо сте против брака? — запита Едуард.
Софи за малко не изпусна салфетката.
— Какво?
Той повтори въпроса си. Софи го загледа втренчено.
— Това е най-странният въпрос, който бихте могли да ми зададете в този момент.
— Защо? Когато се запознахме, вие заявихте, че въобще не възнамерявате да се омъжвате. — Очите на Едуард бяха топли и весели. — Това беше странно.
Софи се вгледа в искрящите му очи и леко си отдъхна Наистина го беше казала — сега ясно си спомни. Луда ли е била да споделя подобно нещо с непознат човек, но можеше да се досети защо сега той подхваща тази тема. Той не беше последователно безпринципен. Искаше да се увери, че тя не жертва скъпоценната си девственост за него, ако ще иска да я пази за бъдещия си съпруг. Софи успя да се усмихне.
— Едуард, трябва ли да ви напомням, че ухажорите не обсаждат вратата ми?
Сега той стана сериозен и се наведе напред.
— Значи възнамерявате да останете стара мома само защото мислите, че не можете да привлечете някой обожател?
Софи почервеня, а очите й блеснаха.
— Има и още нещо.
— Има ли?
— Да, аз съм напълно отдадена на работата си. На никой мъж няма да му хареса жена му да стои по цял ден в ателието си — и може би по цяла нощ — знаете това. Предполага се, че съпругите си стоят у дома, занимават се с домакинството и отглеждат деца, Едуард.
— Значи, не се интересувате от деца?
Тя замръзна.
— Няма да имам деца, Едуард, защото няма да се омъжвам.
— И не се съмнявате, че така трябва да протече животът ви?
Тя вдигна брадичка, отказвайки да приеме, че наистина се съмнява. Много пъти си бе пожелавала да има това, което като че ли толкова лесно идваше при другите жени — дом и семейство. Но отказа да се измъчва повече с подобни мисли.
— Не.
Той се вгледа в нея и тя видя, че не й вярва; това я уплаши. Не можеше да му каже, че би отхвърлила шокиращите си твърдения, ако успееше да намери любовта и да бъде обичана в замяна. Но знаеше достатъчно, за да разбира, че мъжете не я намират привлекателна заради накуцването. Нищо не можеше да промени този факт.
— Може би един ден ще си промените възгледите — каза накрая Едуард бавно. Погледът му още изследваше нейния. — Когато срещнете подходящия мъж.
Софи се насили да не трепне и да не отмести поглед. Мислите й бучаха високо и ясно, без да ги е искала. Но аз срещнах подходящия мъж Софи бе шокирана и смутена. Уплаши се, че вече се е влюбила в него и че това не бива да става, не бива.
— Защо са тези сълзи в очите ви? — запита меко Едуард, покривайки ръката й със своята.
— От праха във въздуха е. Едуард, тази тема е смешна. Нямам ухажори и никога няма да имам. Никой мъж не иска да се ожени за мене и двамата знаем защо. Нека да не говорим повече за това.
— Не, Софи — каза Едуард, — колкото и да си мислите, че знаете защо, мене едва ли ще ме убедите.
Софи се ядоса. Сега тя се наведе напред.
— Да не би да ме насърчавате да се впусна в търсене на жених?
Той я погледна в очите.
— Мисля, че един ден ще го направите. Когато бъдете готова.
— Ще потърся брак, когато и вие сторите това, Едуард.
Той замря.
Софи усети дивото задоволство на мига.
— Е, вие направихте личния ми живот своя работа — така че не можете да ме обвинявате, че ви се меся.
Усмивката му бе колеблива, ъгълчетата на устата му едва се помръднаха.
— Предавам се.
Очите й се разшириха в престорено невинен поглед.
— О, хайде де, Едуард. Признайте си. И двамата знаем, че сега само тичате по жени, но един ден ще поискате да се ожените. Всички мъже искат жена, която да им управлява домакинството и да отглежда децата им.
Усмивката на Едуард угасна.
— Не и аз.
Софи го погледна, искрено смаяна.
— Сериозно ли говорите?
Той кимна мрачно.
— Защо?
Дългите му пръсти галеха столчето на чашата.
— Всичко ми е известно, Софи. Животът не е розова градина. Рядко е такъв.
— Колко странни неща говорите.
