Погледът му срещна нейния, потъмнял и мрачен, какъвто никога преди не го бе виждала.
— Ще се шокирате, ако разберете колко много омъжени жени флиртуват с мене, опитвайки се да ме вкарат в леглото си.
— Наистина е неморално. Има и също толкова неверни съпрузи.
— Да. Но аз открих, че верността почти не съществува в този свят.
Софи едва не го зяпна.
— Сигурно преувеличавате. Да не би да искате да кажете, че няма да се ожените, защото не можете да понесете евентуалната невярност на съпругата си?
Той се усмихна едва-едва.
— Не преувеличавам за съжаление. И не вярвам в любовта, срещал съм само сласт. Да, и не бих понесъл, ако жена ми не ми бъде вярна. Виждате ли, дълбоко в себе си нося донякъде старомодни ценности. И най-важното, не бих могъл да понеса аз самият да бъде неверен — а ако се оженя, това несъмнено ще се случи.
Софи замълча. Едуард или беше много романтичен мъж, или човек без никакви илюзии. Или може би и двете едновременно.
Седяха над чаша кафе. Ресторантът сега беше почти празен, само те бяха останали… и не бързаха да си тръгват.
— Беше прекрасно, Едуард — каза Софи.
Бе изпила повече вино, отколкото би трябвало, и това бе намалило нервността, която усещаше преди, фактически сега бе останало само леко, пулсиращо предчувствие.
— Радвам се. — Той я погледна мило. — Софи, опитвали ли сте се някога да продадете някоя от картините си?
Софи трепна, отвори широко очи, изведнъж като че ли пробудена.
— Не.
— Защо? — Тонът на Едуард беше небрежен, но погледът му не беше. — Не сте ли мислили за това?
— Да, мислила съм. Възнамерявах да стана професионална художничка, да се занимавам с това. Но… не съм готова.
— Мисля, че сте повече от готова.
Софи го загледа през масата, впи поглед в блестящите му сини очи. Стисна ръце, положени в скута й. Не каза нищо.
— Да поразпитам ли… да намеря известни търговци на картини? Може би да ви уредя срещи?
Софи трепереше. Не беше готова, знаеше го.
— Знам кои са най-добрите търговци — чу се да казва.
— Страхувате се.
— Да.
— Недейте. Отхвърлянето несъмнено ще бъде част от живота ви. Дори големите художници са били отхвърляни в ранните периоди от живота си.
Имаше право. Но Софи въпреки всичко се страхуваше — и се разкъсваше. Лесно би било да се остави на Едуард да я води, както той искаше.
— Не знам.
— Нека идем при някой търговец — каза Едуард.
Софи го погледна толкова уплашена, че страхът се превръщаше във възбуда.
— Не знам — повтори тя.
— Мисля, че трябва да престанете да се криете, Софи — каза рязко Едуард. — Рисувайте това, което искате. Открито. Продавайте картините си. Рискувайте да ви отхвърлят. Носете красиви рокли, сменяйте си прическата, ходете на светски събирания, чайове, надбягвания. Нека мъжете ви видят такава, каквато наистина сте.
Той се усмихна, без да откъсва поглед от нея.
— Какво общо имат дрехите ми и мъжете с предмета на моето изкуство? — запита тя, треперейки от гняв.
— Всичко, смятам аз — каза той сухо.
— Не.
Каза го твърдо, но трепереше, защото в това, което той й предлагаше, имаше изкушение. Наистина тя вече бе излязла от обичайната си кожа. Вече не се чувстваше като саката ексцентричка; днес наистина се почувства млада, съвършена и красива. Чувстваше се така, сякаш се разхожда в блестяща празнична рокля, с разпусната коса, в повишено настроение. Почти се виждаше на някой бал, обкръжена от обожатели… и Едуард.
Софи се насили да отпъди нелепата мисъл. Преглътна и каза:
— Не се крия, от нищо не се крия.
— Нима? — запита той очевидно не вярвайки.
Софи се осмели да го погледне в очите, отказвайки дори да допусне, че може да бъде прав. Защото не беше прав… не беше.
— Ако се криех, Едуард, щях отдавна да съм се отдръпнала от вас.
Едуард прие предизвикателството, наведе се през масата и я погледна с тъмни и напрегнати очи.
— Не можете да се скриете от мене, независимо колко се опитвате. Тонът му бе толкова първичен, колкото той беше мъжествен, и Софи трепна, внезапно осъзнавайки това.
— Вие… заплашвате ли ме?
— Не. Аз съм вашият закрилник, Софи. Никога не го забравяйте.
През нея пробягна трепет, кожата и настръхна.
Едуард добави:
— Ако не рискувате, никога няма да успеете.
Тя се вгледа в него. Помисли за риска, който възнамеряваше да поеме, ставайки негова любовница. Това щеше да я промени като жена и несъмнено щеше да обърне завинаги живота и.
Ръцете му стиснаха нейните.
— Вече поехте рискове, много рискове… и дори не го съзнавате. Вие сте авантюристка, Софи, смела авантюристка и това ще бъде само още едно приключение в живота ви, пълен с приключения. Сигурен съм. Никога не съм бил по-сигурен в нещо.
Сълзи изпълниха очите й. Никой преди не беше я хвалил така.
— Добре.
Той се облегна на стола си, усмихнат, доволен, мъжествен в отпускането си.
През ума на Софи пробягна мисълта, че трябва да го нарисува така, незабавно, както си почива на стола в „Делмонико“. Сърцето й затуптя силно в нова възбуда и тя забрави страховете си.
— Едуард — измънка тя, безсрамно дръзка. — Ще ми направите ли една голяма услуга?
Той я погледна.
— Разбира се. Всичко. Винаги. Само кажете.
Сърцето й заби още по-силно.
— Ще ми позирате ли? — запита тя.
11
Нюпорт Бийч
Сюзан се разхождаше из спалнята си, спирайки, за да погледне през терасата към осветения от звездите океан. Гледката й бе позната и тя не забелязваше сребристите качулки върху плътната, полюшваща се черна вода. Беше толкова погълната от мислите си, че не чу почукването на вратата. Когато Бенджамин тихо произнесе името й от прага, тя трепна.
И той беше облечен за лягане, в копринен халат, обточен с кадифе, и пижама.
