любовница? Би ли могла?
— Аз няма да се омъжвам за него — каза Софи с трепереща уста и сведе очи.
Някак си бе забравила, че по време на кратката им връзка Хилари все още присъстваше в живота му, че беше с него и през онази нощ. Софи не можеше да не си припомни страстта, която бе видяла да се развихря между тях. Прилоша й.
— Този край е за добро — каза яростно Сюзан. — За добро! Не трябваше изобщо да се случва, но с времето ще забравиш.
Софи знаеше, че никога няма да забрави дори един миг от живота си, от момента, в който Едуард Деланза бе навлязъл в него, но не го каза. Ако беше заченала по време на кратката им, но великолепна връзка, те щяха да останат свързани, независимо колко много земя ги разделя физически. Софи притисна колене до гърдите си и изведнъж отчаяно си пожела това, което според обществото беше най-лошата съдба, която може да сполети една неомъжена жена.
— Какво има, скъпа? — запита остро Сюзан.
Софи вдигна очи.
— Ами ако съм бременна?
Сюзан отново побледня.
— Няма вероятност само от един път.
Софи погледна пръстите на краката си, увити в чаршафите.
— Не.
Гласът й почти не се чуваше. Софи нямаше да разкрие пред Сюзан, че Едуард я бе любил три пъти само за една нощ После потисна още едно ридание, защото за него това не беше любов, а само страст.
— Кога ти дойде последния път? — запита Сюзан със страх в гласа.
Софи не вдигна очи.
— Преди около две седмици.
Сюзан стисна зъби и лицето й изгуби всякакъв цвят. После взе ръката на дъщеря си.
— Не се плаши. Сигурна съм, че не си заченала. А ако си — и тя си пое дъх, — можеш да идеш някъде и да родиш детето. Винаги може да се даде за осиновяване. Няма нужда никой да знае.
Софи трепна.
— Мамо, ако съм имала щастието да забременея, ще родя неговото дете. И никога няма да се откажа от детето си.
Погледите им се срещнаха. Софи гледаше яростно и свирепо, а Сюзан — с разширени от учудване и смут очи. Накрая Сюзан се усмихна и потупа ръката на дъщеря си.
— Да се тревожим тогава, когато му дойде времето — каза тя. — Ако изобщо дойде.
Софи кимна и извърна очи. Сърцето й заби ускорено. И се замоли на бога, на когото бе престанала да се моли отдавна, откакто не й бе върнал Джейк жив и свободен. Нека имам дете от него, молеше се тя. Господи, моля те, нека имам дете от него. Моля те.
ВТОРА ЧАСТ
БОХЕМКАТА
16
Ню Йорк — есента на 1901 година
Диамантът лежеше на покритата със сукно маса, голям колкото мъжки нокът, точно под лампата, висяща над главите на петимата картоиграчи, и хвърляше ярки отблясъци.
— Господи, Деланза, да не си полудял? — каза един от играчите. Едуард се изтягаше на стола си с цигара в уста. Преди часове бе захвърлил настрана жакета си, както и вратовръзката и копчетата за ръкавели. Ръкавите му бяха навити, яката разкопчана, ризата намачкана и почти извадена от сивите панталони. Брадата му не беше бръсната от няколко дни, очите му бяха кръвясали, дали от недоспиване, или от прекалено задимения въздух в стаята. Една апетитна блондинка в оскъдно облекло бе увиснала на дясната му ръка, а една също толкова надарена червенокоска — на лявата. В града имаше стотици клубове за мъже, повечето от които събираха елитна клиентела, и то от високо уважавани лица. Това заведение обаче не бе от тях.
Всеизвестно беше, че „Ла Боа“ се посещава от утайката на обществото, и дамите там добре познаваха всякакви видове удоволствия — и перверзни, — които един джентълмен би желал да опита. Едуард бе влязъл тук едва преди няколко седмици, но оттогава бе станал един от най-редовните посетители на „Ла Боа“.
При вида на диаманта жените край него ахнаха. Другите картоиграчи се втренчиха в него. Само Едуард като че ли беше равнодушен към блестящото украшение, което хвърляше искри по потъналите в мръсотия маси със зелено сукно. Едуард каза провлачено:
— Нямам никакви в брой. Изговаряше неясно думите.
— Тая играчка струва пет пъти повече от мизата — обади се един брадясал негодник.
Едуард не отговори. Погледна мъжа безучастно, после обгърна цялата маса с поглед, пълен с досада.
— Играем ли, или не? Ако не, отивам другаде.
Веднага се разнесоха шушукания и играта продължи. Едуард почти не обърна внимание, когато един от играчите обяви флош от кари, който биеше предишните две двойки. Едуард махна три пъти с ръка. Победителят се пресегна, прибра мизата и диамантът изчезна в джоба му.
— Ти си луд — каза той ухилено на Едуард. — Току-що изгуби цяло съкровище.
Едуард сви рамене.
— Наистина ли? Хич не ми пука.
Изправи се несигурно, прегърнал двете жени. След като възстанови равновесието си, излезе с пиянска походка от задимената претъпкана стая.
Сюзан бързаше по стълбите, защото беше закъсняла, но всъщност нямаше голямо значение кога ще отиде в операта, защото много други компании също щяха да закъснеят. Тя спря във фоайето, за да се огледа, да се наслади на вечерната си рокля без ръкави, придържана само от две презрамки с мъниста и ресни. Сатененият корсаж нямаше почти никаква украса, бе полупрозрачен, но богато клошираната пола бе поръбена с ресни и мъниста. Кремавият цвят подчертаваше тъмната й коса, която тя бе вдигнала нагоре, за да покаже прочутите си висящи обици с перли и диаманти. Беше се наложило да ухажва съпруга си и накрая да го съблазни, за да й ги купи… но се бе заинатил да купи и огърлицата, която тя сега също носеше. Беше си я купила сама… с парите на Софи. Беше си казала, че Софи няма да има нищо против, ако разбере.
Сюзан повика:
— Лиза? Къде си?
Лиза се появи от салона, облечена в по-скромна вечерна рокля от прасковена коприна с малки буфан-ръкави. На раменете си бе наметнала по-светъл шал. На ушите й блестяха обици от осемкаратови диаманти, единственото й украшение.
— От половин час съм готова.
Сюзан не обърна внимание на думите й и обви шала с ресни около голите си рамене.
— Да тръгваме.
Но Лиза не помръдна.
— Не мислиш ли, че трябва да повикаме Софи да дойде с нас?
Сюзан трепна.
