Софи почувства топлината на сълзите в очите си. Поклати глава. Не би могла да използва извинението, че е куца, защото той щеше да пренебрегне това, никой в Монмартр не даваше пукната пара, че тя накуцва. Можеше да му каже, че не умее да танцува, но той щеше да й предложи да я научи… както Едуард някога бе предложил да я научи, някога, много отдавна. Но той не беше Едуард и никога нямаше да бъде.
— Ще внимавам за детето.
Софи отмести поглед. Наоколо мъжете и жените танцуваха все по-освободено и все по-настървено. Рашел бе запяла с ясния си алт. Софи се обърна да я слуша, за да избегне изпитателния му поглед. Сега тя трепереше.
Но Жорж хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си.
— Тогава искаш ли да се поразходим?
Софи бе започнала да се досеща за нещо, което не можеше да бъде! Няма начин Жорж да я е харесал! Разбира се, че не! Той само е любезен, защото днес е нейният рожден ден. Но тя не видя дори сянка от любезност в погледа му. Видя гняв, чисто мъжки гняв.
— Не — каза след малко Софи отчаяно.
Очите му станаха още по-тъмни.
— Защо?
Софи отговори с въпрос:
— Какво правиш?
Той я изправи на крака. Софи бе вцепенена като дърво, но все пак той беше млад мъж, само малко по-възрастен от нея, и в докосването на дланите му до ръцете й имаше нещо хубаво.
— Мъчно ти е за него, нали? Мъчно ти е за знаменития модел от картините ти! Не съм нито глупав, нито наивен. Още щом видях Делмонико, разбрах. Той те е изоставил, нали? — запита яростно Жорж. — Какво ти обещаваше… какво не изпълни? — Очите на Жорж заискряха. — Съблазнил те е, направил ти е дете и те е изоставил. Той не е никакъв мъж! Дори е нещо по-малко от мъж!
Софи го загледа ужасена Нима целият свят знае, че тя и Едуард са били любовници? Нима всички са видели Делмонико и веднага са разбрали истината, както Жорж? Нима тя изобщо няма тайни?
— Ела с мене — каза той с нисък и настоятелен глас. — Ще те накарам да забравиш, че той някога е съществувал.
Шокирана от думите му, от тона му и от това, което той като че ли изпитваше към нея, Софи почувства как сълзи парят под клепачите й и поклати глава.
— Не мога да забравя.
— Напротив, можеш. Нека ти помогна, скъпа.
Тембърът на гласа му накара сълзите й да потекат. Той толкова приличаше на Едуард.
— Не искам да го забравя.
Той я погледна и очите му омекнаха натъжено.
— Когато промениш решението си — каза той, — ела при мене. Никога няма да те разочаровам, любов моя.
Той се обърна и излезе от бара.
Галерията на Андре Волар беше на улица „Сен Фобер“, в един от най-изисканите и най-шикозни парижки квартали. Той тъкмо щеше да тръгне, защото знаеше, че в Монмартр има малко събиране в заведението на Фред в чест на талантливата американска художничка Софи О’Нийл. Волар нямаше намерение да изпусне малкото празненство в чест на рождения й ден. Надяваше се и да получи изключителните права над творбите й.
Но тъкмо когато щеше да тръгне, една от помощничките му нахлу в канцеларията в задната част на галерията.
— Андре! Ела бързо! Госпожица Касат е дошла… търси новата художничка, онази, хубавата американка.
Волар стана така рязко, че бутна стола си. Макар че никога не бе продавал картини от Мари Касат, бе я открил прекалено късно, все пак знаеше коя е тя. Те се движеха в едни и същи артистични среди, имаха едни и същи приятели, възхищаваха се от едни и същи художници и спореха за онези, за които мненията им се различаваха. Мари Касат бе станала доста влиятелна в интернационалния артистичен свят, отчасти, защото собственото й изкуство най-накрая бе станало прочуто, възхвалявано и търсено, следователно и доста скъпо. Тя беше и частен агент на едни от най-големите световни колекционери, Х. О. Хавимайър и съпругата му Луизин, което й даваше необикновено голяма власт. Когато Мари Касат убедеше двамата Хавимайър да купят нещо, те не само преследваха настървено този художник, събирайки много негови творби, но и по този начин предизвикваха усилено търсене на доскоро неизвестни творци. Само преди десетина години един Дега можеше да се купи за няколкостотин долара, но точно завчера Дюран-Рюел, големият съперник на Волар, бе купил от една частна колекция Балерини в репетиционната зала на Дега за семейство Хавимайър за над шестстотин хиляди долара.
Волар побърза към галерията и намери Касат, жена на средна възраст, да разглежда картината, която бе купил от Софи О’Нийл през януари.
— Добър вечер, Андре — каза тя, усмихвайки се бегло. Беше изискана, добре облечена жена. Погледът й се върна към картината, висяща на стената. — Коя е тази Софи О’Нийл? Ирландка ли е?
— Американка е, Мари, но точно сега живее в Париж Доста е добра, не мислите ли?
— Млада ли е?
— Много. Едва на двайсет и една години.
— Талантът й е суров, но мощен. Използва светлосянката великолепно, но разхвърляно. Трябва да изучава усилено светлината поне няколко години. Композицията е дръзка и оригинална. Вниманието й към детайлите в лицето на младежа е фантастично. Ако пожелае, може да има търговски успехи… ако се върне към класицизма.
— Мари, тя учи от тринайсетгодишна и няма желание да рисува по старите традиции. Отчаяно иска да учи при някого като тебе.
Мари обърна рязко глава и погледна Волар.
— Наистина?
— Така казва Пол Веро.
— Бих искала да се запозная с нея — каза изведнъж Касат.
— Ще го уредя. Тя ще бъде много развълнувана.
Касат се усмихна.
— Ще бъде още по-развълнувана, когато й кажете, че купувам портрета на този красив млад мъж, който седи в „Делмонико“ — каза Касат.
Скъпа Луизин,
Днес видях една картина, която ме разтърси повече от всичко, което съм видяла напоследък. Художничката е млада американка на име Софи О’Нийл. Купих картината й, озаглавена Делмонико Нарисувана е с маслени бои, представлява един изключително красив младеж, изпълнен с мъжка грация, великолепно небрежен, излегнат на стола си. Тя използва цветовете дръзко, светлосянката й е много интересна, а вниманието към детайлите, що се отнася до лицето на модела, е невероятно. Сигурна съм, че тази художничка ще стигне далече, когато окончателно установи стила си, и тогава ранните й творби ще бъдат предмет на гордост за всеки колекционер. Знам, че никога не съм препоръчвала някого от днешните млади художници, но трябва да се запознаете с изкуството на Софи О’Нийл.
Софи прегръщаше възглавницата си, знаейки, че плаче като дете. Можеше до безкрай да си повтаря, че бебето ще се роди след шест седмици, но не можеше да лъже дори себе си. Започна да се плаши. Не искаше да бъде сама, не и сега, не и шест седмици, преди да роди бебето, и най-вече — не и за цял живот.
