Припомняше си красивото строго лице на Жорж Припомняше си и Едуард. Софи искаше да забрави Едуард. Господи, колко искаше да може да го забрави. Защото тогава щеше да бъде свободна да намери любовта с друг мъж. С Жорж или с някого като него.
Това бе донякъде ирония. Тя никога не бе искала любов. Още от най-ранни години бе погребала дълбоко всякакви глупави романтични мечти. Но Едуард бе влязъл в живота й със замайващия си чар, със съвършената си галантност, с горещите си целувки, с мъжествеността си. Вдъхвайки живот в тези мечти на ученичка.
Когато сълзите й постепенно пресъхнаха, Софи стана от леглото и взе писалка и лист хартия. Седна на единствения стол в спалнята си, претрупан с дрехи и разклатен, и намери една книга, върху която да пише. Почуди се как ще намери думи, с които да каже на Едуард, че скоро ще стане баща. Не можеше повече да отлага. Той трябваше да знае. И тя трябваше да напише писмото леко и неангажиращо. На всяка цена трябваше да му попречи да види какво става в сърцето й. Софи започна да пише.
Скъпи Едуард,
Минаха много месеци, откакто говорихме за последен път, и несъмнено това е по моя вина. Но преместването в Париж беше голяма стъпка за мене. Трябваше да наема апартамент, ателие, да намеря учител и компаньонка. Всичко се нареди много добре. Имам много приятели, включително и прекрасната ми компаньонка Рашел, намерих стария си учител Пол Веро, който сега е мой наставник. Уча с великия Жерар Леон и той изглежда доволен от картините ми. Има дори нещо още по-хубаво. Ухажват ме двама търговци съперници Пол Дюран-Рюел го познаваш. Намекна, че може да ми уреди да направя самостоятелна изложба — това е мечтата на всеки художник. Андре Волар е продавал такива големи художници като Ван Гог и Гоген, когато никой друг не е искал да ги продава. И двамата са завладени от картините ми. А ако не си чул, твоят портрет е продаден в Ню Йорк преди известно време, както и портретите на баща ми и на Лиза.
Сега трябва да стигна до истинската причина да напиша това писмо. Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран. Очаквам дете към края на юни. Мислех, че би искал да знаеш.
Надявам се, че при тебе всичко е наред.
С искрени чувства
Бързо, преди да е изгубила смелост, тя подписа писмото, сгъна листа и го пъхна в плика. Запечата го с восък и с облекчение видя, че никаква сълза не е зацапала плътната бяла хартия.
19
Канската колония, Африка — август 1902 година
Лопатата се заби в земята. Бух. Той заби острието дълбоко и отхвърли настрана влажната червеникава пръст. После отново заби лопатата. Бух. Отхвърли още една лопата пръст, отново и отново. Работеше, без да мисли, но усърдно, движенията му бяха автоматични, въпреки че ръцете му бяха така уморени, че всеки път, щом вдигнеше лопатата, сякаш ги изваждаше от ставите им. Въпреки че още преди часове мускулите на гърба му се бяха схванали болезнено. Въпреки физическата болка той не спираше… сякаш се наслаждаваше на самоналожената си агония.
— Защо не наемете няколко мъже?
Едуард трепна. Един старец стоеше наблизо и го наблюдаваше. Едуард го позна. Беше фермер, но едва ли имаше какво да стопанисва като ферма — в непрекъснатите битки тази пролет фермата му бе изравнена със земята. Едуард си спомни, че е чул, че жена му и двамата му сина също са загинали в пожара.
Едуард знаеше, че нещо в него е умряло, защото не почувства тъга заради ужасната загуба, сполетяла стареца. Не почувства нищо, може би само празнота.
Едуард пусна лопатата. Работеше вече цял ден, още от изгрев слънце, без нито минута отдих, и нямаше да спре до залез. Отиде под сянката на едно самотно дърво, където бе оставил инструменти и храна. Взе манерката и отпи няколко глътки. Старецът го наблюдаваше и не смяташе да си ходи. Едуард не му обръщаше внимание.
— Защо не си наемеш помощници? Вземи няколко момчета от града, ще се радват да ти поработят — каза фермерът.
— Обичам да работя сам — каза Едуард рязко.
Не искаше да говори. Наистина. Макар че от последния му истински разговор с хора бяха минали няколко месеца. За последен път бе разговарял на Бъдни вечер с майката на Софи. Бе отплавал за Африка още на другия ден с един британски търговски кораб.
— Знам, че можете да си го позволите — каза старецът, наблюдавайки го с орлов поглед. — Всички знаят, че сте богат, дори да не изглеждате или да не се държите като богаташ. Само дето пилеете диамантите така, сякаш никнат от земята.
Едуард взе лопатата, без да отговори. Разменяше малки диаманти срещу насъщните продукти, още откакто бе стъпил в Южна Африка през февруари. Отдавна бе свършил парите, още в Ню Йорк. Затова се бе върнал на това място, в този ад на земята. Затова беше тук, разработвайки диамантената си мина. Това нямаше нищо общо с каквото и да било… или с когото и да било.
Един представител на „Де Беерс“ бе дошъл в града миналата седмица, опитвайки се да изкупи участъка му. Едуард бе отказал в пристъп на безумство. „Де Беерс“ щяха да му платят цяло състояние, достатъчно, за да се върне у дома. Но къде беше това „у дома“? В Ню Йорк? Дом ли беше недовършената му къща на Пето авеню? Или екстравагантният апартамент, който все още можеше да наеме в „Савой“? Със сигурност не беше Калифорния. Не можеше и да мисли да се върне в ранчото „Мирамат“, където баща му живееше с брат му Слейд и с жената и детето на Слейд, Не беше негов дом и къщата в Сан Франциско, където майка му живееше сама. Едуард не беше я виждал и не беше разговарял с нея още откакто родителите му се бяха разделили преди повече от две години.
Стомахът го болеше, фактически цялото тяло го болеше, а слепоочията му пулсираха мъчително. Нямаше смисъл да продава. Нямаше къде да иде. Нямаше къде да иска да иде. Като че ли Хоупвил в Канската колония, в Южна Африка, е неговата съдба.
Със сигурност не беше Париж, където беше тя.
Едуард не можеше да повярва, че му е хрумнала такава жестока и чудовищна мисъл. Яростно обърна гръб на стареца и закопа отново.
— Странен човек си ти — забеляза старецът зад гърба му. — Обичаш да се измъчваш май?
Едуард продължи да не му обръща внимание, докато старецът не си тръгна. Той отново започна да копае стегнато и ритмично. Ако искаше да се самоизмъчва, това си беше негово право.
Не спря нито да си почине, нито за да се изпикае, нито да пийне пак вода — не и докато мракът не се спусна над оголената скалиста земя. Това беше онзи час от деня, който той най-много ненавиждаше. Защото, докато стигнеше до града пеша, въпреки физическото изтощение, умът му бе свободен да блуждае.
Едуард събра инструментите си, метна раницата на рамо и взе лопатата в другата ръка. Тръгна към Хоупвил, използвайки цялата сила на волята си, за да се възпре да мисли. Много трудно бе да държи ума си незает. Нещо по-лошо, копнееше за компанията на стареца. По-добре щеше да бъде да слуша сухите му коментари, отколкото бръмченето на собствените си мисли.
Когато Едуард стигна в Хоупвил, бе гневен. Гневеше се на себе си, гневеше се на Софи, гневеше се на целия свят.
