правиш тук?
20
Софи го загледа втренчено, явно неспособна да възприеме факта, че Едуард стои пред нея в „Жалко!“, някак си по-голям от естествен ръст и по-застрашителен откогато и да било. Все едно сънуваше. Но това не беше сън… най-накрая той бе дошъл. О, господи!
Тя не можеше да издаде нито звук.
— Не съм призрак — каза Едуард, а синият му поглед бе студен и пронизващ. — Но ме гледаш така, сякаш съм. Какво не е наред, Софи? Не се ли радваш да ме видиш? В края на краищата, ти ми писа. Да не би да прекъсвам нещо?
Тя най-накрая схвана гнева и подигравката в тона му и замря. Почти в транс се опита да запази външното си самообладание, което трябваше да носи като броня около себе си, докато той е в Париж. Но нима не знаеше, че той ще дойде? Нима не се бе молила за това?
Но не беше дошъл навреме. Сурови и разкъсани картини се носеха в мисълта й. На разстроените лица на Рашел и Пол, когато Софи се вкопчваше в ръцете им и виеше от болка, далеч надхвърляща всичко, което въображението можеше да си представи. Горчивина нахлу в нея като прииждащи приливни вълни. Едуард не беше тук за раждането на детето. Раждането беше дълго и мъчително. Софи се бе мъчила почти двадесет и четири часа, повечето от които минаха в остри болки, и само с върховно усилие на волята бе изтласкала Едуина от утробата си, когато бе така неизмеримо изтощена, че не можеше да направи повече нищо. По това време Жорж беше при нея и държеше ръката й. Когато подадоха на Софи дъщеричката й, тя бе заплакала не от радост, а от облекчение.
Но Едуард го нямаше. Той дори не бе дошъл през юли, нито през август, нито през септември. Софи трепереше от гняв, стискайки юмруци в яростен опит да се овладее.
— Не, нищо не прекъсваш. Стреснах се, това е.
— Наистина? — Той грейна в усмивка, трапчинките му се очертаха, но беше някак си фалшиво. Беше грозно. — Е, защо се учудваш, че идвам в дупка като тази. Мъжете ходят по такива заведения, откакто свят светува. Но не разбирам дамите да ходят по такива места.
Софи си каза, че не е необходимо да оправдава поведението си пред него.
— Пол Дюран-Рюел прави изложба за мене в Ню Йорк, не в Париж — там, където критиците са по- снизходителни. Това е повод за празнуване, Едуард. И приятелите ми настояха да празнуваме.
Той се ухили неприятно.
— И това ли правиш тук? Празнуваш? С приятелите си?
Тя изправи рамене.
— Да.
Очите му, които хвърляха огън, я загледаха не само безсрамно, но и презрително.
— Къде е бебето? — изстреля той.
Тя си пое дъх.
— С Рашел. Рашел е моята най-добра приятелка. Отидоха на разходка. Едуина излиза на разходки всяка сутрин и всеки следобед.
Той затихна.
— Едуина?
— Да. Едуина Жаклин О’Нийл.
Погледите им се кръстосаха. Изражението на Едуард бе странно, измъчено.
— Искам да я видя.
— Разбира се — каза Софи. — Скоро ще се върнат. Може би, ако дойдеш в апартамента ми по- късно…
— Ще идем там заедно — прекъсна я той бързо и настоятелно.
Софи се напрегна. Обзе я ужас и пулсът й запрепуска бясно. Едуард изкриви уста неприятно… и многозначително.
— Да — каза той с нисък и суров глас. Прочитайки мислите й, добави:
— И това можем да направим.
Софи се дръпна и се накани да избяга.
Едуард беше толкова бърз, че тя не успя да направи нищо повече от едно незабележимо движение. Ръката му се стрелна напред и хвана лакътя й. Софи извика, защото той я стискаше силно.
— О, не — изръмжа той. — Сега няма да ми избягаш. Ще отидем да си поговорим.
И преди Софи да успее да протестира, той я бутна към вратата.
Тя не искаше да прави сцени.
— Добре. Само ме пусни. Преди някой да реши, че ме малтретираш и да се опита да направи нещо.
Едуард я стрелна със студен поглед. После пусна ръката й. Отправиха се към вратата един до друг, но без да се докосват, излязоха от „Жалко!“ и тръгнаха в хладния есенен следобед. Тя чувстваше напрежението, което се събираше в него, което кипеше, съскаше и искреше, готово да избухне.
Софи трепереше така силно, че едва си поемаше дъх. Казваше си, че трябва да запази самообладание. Беше очаквала Едуард да се появи, но и не беше го очаквала, в края на краищата не и по този начин — такъв студен и враждебен, почти неразпознаваем. Сега не бе време да се рови в скъпи спомени. Нито беше време да усеща всепоглъщащата му мъжественост. Софи си пое дъх, премигна, за да отпъди сълзите. И запита с най-естествения си и най-учтив глас:
— За какво искаш да говорим?
Той я измери с очи, после отхвърли назад глава и се разрази в гръмък смях.
— За какво, по дяволите, мислиш, че искам да говорим? Искам да говоря за дъщеря си… и искам да знам какво, по дяволите, мислиш, че правиш в някаква проклета кръчма?
На Софи това й дойде много.
— Нямаш никакви права над мене, Едуард. Няма да обяснявам постъпките си.
Той я хвана за ръцете и я притисна до твърдото си тяло.
— Имам много права — каза той меко, но заплашително. — Защото съм бащата на Едуина.
Софи се напрегна, когато погледът му се плъзна по нея, едновременно яростен и горещ свличащ всичките й дрехи, обгръщаш налетите й с мляко гърди. Макар че Софи бе разгневена, замря, усещайки остро мощното му бедро, притиснато до нейното.
— Колко често идваш тук? — изстреля той, като отново я разтърси.
Софи искаше да избяга. Борбата не беше толкова опасна, по-опасно беше да се поддаде на желанието, което бушуваше развихрено в нея.
— Вече е моя работа.
Погледите им се срещнаха. Изражението на Едуард се промени. Изведнъж той обхвана с една ръка седалището й и я притисна така силно до себе си, че слабините им се докоснаха. Софи нададе смаяно възклицание.
— Ти ставаш моя работа — каза той.
— Не — изстена тя.
— Да — каза той грубо. — Аз още те искам.
Софи не можеше да повярва, че това се случва. Някога бе обичала Едуард и може би още го обичаше. Трудно беше да се каже. Беше толкова разсърдена, че той не беше дошъл при нея за раждането на Едуина или дори непосредствено след това. Толкова разсърдена, толкова разочарована, но и толкова облекчена. И цялата й страст се бе пренесла върху бебето още от мига, когато се бе родило. В живота й нямаше място за друга любов.
Но Едуард не я обичаше. Никога не я бе обичал. Но поне в миналото беше галантен и мил. Вече не бе такъв. Бе груб, суров и стряскащ Караше я да се чувства като някаква евтина улична проститутка.
И Софи с големи усилия се опитваше да не си спомня как ръцете му бяха я люлели, когато я бе
