отнесъл в леглото си през онази нощ нощта на урагана. Как бяха се плъзгали по нея… как можеха и сега да се плъзнат. Тя неволно си припомни изгарящата топлина помежду им, това толкова силно желание, когато бе крещяла безсрамно в самозабрава. Дори си спомняше изражението на лицето му, докато се движеше върху нея… в нея. Екстазът се преплиташе със страдание, той бе мощен, незабравим и мъжествен.
И след това я бе прегръщал нежно, сякаш я обичаше.
Ако този път се поддадеше на трескавото желание, което нарастваше в нея, нямаше да има никакви мигове на нежност.
— Няма ли да ме поканиш в леглото си? — запита Едуард с нисък глас, полюлявайки многозначително таза си, опрян в нея.
Сълзи изпълниха очите на Софи.
— Не — каза тя със задавен шепот. — Не.
Само да можеше желанието да си отиде, но той го възбуждаше — нарочно, умело. Тялото й трепереше, притиснато до неговото. Трудно й беше да диша.
— А защо не, скъпа Софи? — запита Едуард, като изведнъж хвана и двете й ръце. Бедрото му се плъзна между нейните. Твърдо, топло. Мъжествено. — Сигурно не си вярна на скъпия Жорж?
Софи се вгледа в красивото му лице. Загледа се в студените му сини очи, красиви, както винаги, въпреки хладината, която вееше от тях, и в твърдата му подвижна, изразителна уста.
— Как смееш да хвърляш камъни по мене?
Той се засмя.
— Смея. Смея да правя всичко.
Подтекстът му бе сексуален, и тя го знаеше.
— Ти си отвратителен. Променил си се. Толкова си ужасен, колкото те рисува репутацията ти!
Опита се да го отблъсне.
Смехът му замря, но той не я пусна.
Тя престана да се бори и да се дърпа, защото всяко нейно движение само я караше да го усеща още по-силно.
— Пусни ме. Веднага, преди да съм се развикала за помощ.
Едуард я стисна още по-здраво.
— Проклятие! Да не би да си влюбена в него, Софи? Влюбена ли си?
— Не разбираш! — извика Софи.
— О, разбирам, скъпа. Идеално разбирам. — Усмивката му проблесна. Бедрото му се притисна по- силно и по-високо, така че тя бе принудена да го възседне. — Хайде, скъпа, няма нужда да играем игрички, достатъчно добре се познаваме, за да разиграваме някакви игри… освен ако не са игри на любовта.
Софи ахна. С непресторено възмущение тя се опита да се освободи. Той се засмя тихо и сурово и се наведе без усмивка над нея. Софи разбра, че се готви да я целуне… и застина на място.
— По-добре — промърмори той, — много по-добре. Нека видим какво си научила по време на престоя си във веселия Париж.
Притисна я по-силно, така че не можеше да има никакво съмнение колко е възбуден.
Софи веднага вдигна ръце, за да го отблъсне. Не искаше това, не го искаше. Поне не с ума си. Но тялото й бе така жадно, така изгладняло, Софи бе забравила какво представляваше дивото желание. Колко бе умопомрачително, колко разтърсващо, колко всепоглъщащо. Сега я измъчваха картини, но не картини от миналото… а картини от бъдещето. Виждаше себе си и Едуард голи, с преплетени тела, пламтящи от страст. Виждаше как Едуард навлиза все по-дълбоко и толкова нежно, толкова безпрепятствено в нея. Виждаше екстаза, който някога бе познала.
— Не, Едуард. Не така.
— Защо? — прошепна той с уста до нейната, а дъхът му пареше устните й. — Ние сме приятели. Стари приятели. Поне не си ли малко привързана към мене?
— Стари приятели? — въздъхна тя, но не можа да довърши изречението.
Устата му докосна нейната. След миг той я завладя грубо, вмъкна езика си дълбоко в нея. Това не беше съвкупление. Това беше изнасилване.
Софи извика, но не защото той я нараняваше, а защото се уплаши. От него… и от себе си. Опита се да го отблъсне, но в същото време устните й копнееха за него и му се поддаваха. Той откъсна устата си от нейната, задъхвайки се.
— Господи, Софи! Толкова е хубаво! И тя се задъхваше.
— Мислиш си, че поне бяхме… бяхме любовници… че това ти дава право да ме третираш… като… като…
— Като какво, Софи? — въздъхна той опасно. — Като проститутка? Като уличница? Като развратница?
Тя изстена и побеля.
— Забрави новия си любовник. — Очите му мятаха искри. — Аз съм по-добър от него. Ще ти го докажа. Ще ни бъде по-хубаво. Ела. Ела доброволно, Софи. Този път няма да бъда груб… Обещавам.
Софи го погледна втренчено, съблазнителният му тембър я обвиваше като топъл пашкул. Той впери поглед в очите й.
— Софи. И двамата знаем, че ме искаш. И аз те искам. Беше хубаво. И пак може да бъде хубаво. Дори по-хубаво, фактически, защото ти имаш опит.
— Остави ме — прошепна тя.
— Защо? Обичаш ли го? — изхриптя той.
— Ти си луд — изхълца тя. — Харесвам Жорж… но не го обичам!
— Добре. Не ми се нрави особено много идеята да заведа в леглото си жена, която да е влюбена в друг мъж. — И той грейна в ярка усмивка. — Но ако беше така… — и той сви рамене, — щях да се примиря.
Тя го загледа, защото се бе превърнал в чудовище. В човек, когото тя не познаваше… когото никога не бе познавала.
— Ти не разбираш!
Живите му сини очи бяха станали студени като сапфири.
— Разбирам. Разбирам каква бохемка си. Разбирам те, Софи, разбирам нуждите ти. Аз ти бях първият, нали? Събудих те за желанието. Предполагам, че това ме прави щастливец.
— Стой настрана от мене — каза Софи тихо и отчаяно. — Моля ти се.
— Предпочиташ него пред мене, така ли? — Той се усмихна сурово и студено. — Не… не и след днешния ден.
Софи, задъхана, изгуби самообладание и се задърпа да се освободи от ръцете му. Диво и безпаметно. Едуард веднага я пусна. Софи политна назад и се спъна, после се опря на червената тухлена стена. Обгърна раменете си с ръце, задъхана, почти разплакана.
— Как смееш!
— Не! — извика внезапно Едуард, насочвайки пръст към нея. — Ти как смееш? Как смееш да ми отказваш собствената ми дъщеря, проклета да си, Софи О’Нийл!
Софи срещна ослепително яростния му поглед.
— Аз не ти отказвам Едуина.
— Не? — Той тръгна към нея, после спря и вдигна ръка, свил юмрук — Искам да знам защо не ми каза по-рано?
Софи се поколеба. Реши, че заслужава да му каже истината.
— Страхувах се.
— Страхувала си се! От какво?
Сълзи изпълниха очите й. Тя притисна още по-силно ръце към раменете си.
— Не знам. От това.
Той я загледа смаяно, сви уста. Тя видя, че той се опитва да разбере, но не може. Софи нямаше намерение да му обяснява. Защото стана точно така, както се бе страхувала. Той бе дошъл, защото беше загрижен. За дъщеря си. Не за нея.
Вървяха мълчаливо към нейния апартамент, внимавайки да не се докосват. Софи също внимаваше да
