— Едуина е гладна. Давам й да яде. След малко ще я сложа да спи.
— Не! — извика Сюзан. — О, господи! Как можа да доведеш детето тук? Да не си луда?
Софи се напрегна.
— Мамо, не съм луда. Не искаш ли да се запознаеш с Едуина?
— Не! — извика Сюзан отчаяно.
По челото на Софи изби пот, капки пот се стекоха и между гърдите й. Ужасно трудно й бе да запази спокойствие.
— Мамо, моля те. Ела. — В тона й се промъкваше отчаяние. — Моля те, ела да видиш дъщеря ми. Твоята внучка.
Но Сюзан отказа да мръдне от мястото си.
— Казах ти, че не можеш да доведеш детето тук! Или трябваше да кажеш, че е на камериерката ти! Да не си си загубила ума?
Софи стисна зъби. Погали кадифената главичка на Едуина и успя да запази спокойствие. Но ръката й трепереше.
— Няма да казвам на хората, че Едуина е дете на Рашел.
— Но трябва! — Сега Сюзан се приближи, но спря, преди да е дошла прекалено близо. Не поглеждаше Едуина. — Персоналът ще замълчи от лоялност… и поради страх от незабавно уволнение без препоръки. Кой друг знае? — изсъска Сюзан.
— Лиза. И маркиз Дьо Коно.
Сюзан побеля.
— Глупачка такава! — Тя си пое дъх, видимо разтреперана. — Е, той сега е от семейството, затова предполагам, че може да му се вярва. Софи, трябва да се преструваме само до осиновяването.
Софи скочи на крака, прегърнала Едуина, която бе изпуснала гърдата й и започна да протестира.
— Не. Не.
Сюзан я погледна.
— Трябва.
— Слушай ме добре! — извика в отговор Сюзан. — Говорим за твоя живот. За твоя живот! Завинаги ще бъдеш изхвърлена от обществото, ако признаеш, че това дете е твое — чуваш ли ме? Никога няма да те приемат, никога! Аз те предпазвам!
— Ами Едуина? — изкрещя Софи. Едуина се бе разплакала, но Софи в момента не можеше да я успокои. — Ами бебето ми? Ами нейният живот? Аз съм нейният живот!
— Трябва да бъдеш по-разумна — извика Сюзан. — Аз вече намерих една прекрасна двойка в Бостън, с добро положение и много уважавани, които искат да я осиновят. Ако беше останала в Париж, сега щеше да получиш писмото ми, че всичко е уредено, Софи. Само…
— Излез! — кресна Софи. — Излез оттук! — Държейки плачещото бебе в едната си ръка, тя взе един орнаментиран свещник и го запрати по Сюзан. Не я улучи, но свещникът се удари в стената с такава сила, че скъса тапета. — Махай се! — викна отново Софи.
Сюзан бе замръзнала, уплашена.
Софи заплака, изпълнена с убийствена ярост.
Сюзан се обърна и избяга.
— Софи?
Софи люлееше Едуина, задушавайки се От ридания. Вдигна поглед към Рашел, която бе влязла в спалнята й от вратата между двете стаи.
— Тръгваме си оттук.
— Тя сигурно няма да настоява… въпреки чувствата ти.
Софи сви устни със съкрушено сърце.
— Да. — И отново се разплака. — Дори не иска да я погледне. Нито веднъж не поиска. Трябва да си тръгваме. Веднага!
Рашел кимна. Беше бледа като призрак. Но и Софи изглеждаше така. Само Едуина не усещаше нищо, защото бе заспала.
Софи гледаше от прозореца на хотела. Зората възлизаше над града. Но улиците далеч не бяха безлюдни. Млекари и зеленчукари караха количките си. Двама бездомни скитници спяха пред една врата отсреща. Вестникарче мина с велосипеда си, двама полицаи, яхнали великолепни коне, прекосиха улицата малко по-нататък. Едно куче се разлая някъде недалеч оттук.
Софи не бе могла да мигне. Ужасната свада с майка й отново и отново се разиграваше в мисълта й. Никога не си бе представяла, че Сюзан все още може да мисли, че тя трябва да даде Едуина за осиновяване. Софи усети горчивия вкус на предателството; нещо по-лошо, бе уплашена.
Всичките й инстинкти бяха двойно по-изострени, откакто бе станала майка. Щеше да защитава дъщеря си до смърт, ако се наложи. Знаеше, че няма да се стигне дотам, но сетивата й я предупреждаваха, че сега е избягнала една невъзможна съдба. Софи знаеше, че няма да оживее, ако я разделят от Едуина.
Достатъчно беше, че загуби една любов, болката щеше да й остане за цял живот. Не можеше да загуби и Едуина.
Софи потръпна, притискайки носа си до студеното стъкло. Къде ли е сега Едуард? Не се и съмняваше, че е на път за Ню Йорк. Само да можеше да се омъжи за него… само ако той я обичаше… Тогава Софи знаеше, че би издържала на безсърдечната присъда на Сюзан, би понесла ужасното й предателство.
Но това нямаше да стане. Софи се чувстваше като диво животно, притиснато в ъгъла, което всеки момент ще попадне в примката. Беше почти неразбираемо, но Сюзан се бе превърнала в неин враг. А и Едуард й беше враг. Софи знаеше, че той ще я потърси в Ню Йорк. И макар че мотивът й да избяга от него беше достатъчно почтен, той имаше право. Беше бащата на Едуина. Софи знаеше, че трябва да се приготви за предстоящата битка. Трябваше да се приготви да го убеди да се откаже от намерението си да се ожени за нея и да даде името си на Едуина.
Внезапно Софи се запита дали постъпва правилно, а ако е така, дали има сили да се бори с него сега. Никога не бе мислила, че ще се върне в Ню Йорк и ще се озове бездомна като сираче. Бе очаквала да намери тук един пристан на любов и подкрепа. А Едуина заслужаваше да има баща; нещо повече, не заслужаваше да бъде белязана за цял живот като копеле. И ако Едуард беше неин съпруг, Сюзан трябваше да приеме Едуина.
Но, господи, Софи знаеше, че ще се съсипе, ако се омъжи за Едуард при тези обстоятелства. Всеки път, когато той се върне от някоя друга жена, тя ще преживява неизказана, безкрайна мъка. Всеки ден, прекаран с него, в подобието на щастлива съпружеска двойка, щеше да бъде мъчителен като забиване на нож в плътта й.
Софи не знаеше какво да направи.
Как можеше да се бори с Едуард, от една страна, и със Сюзан, от друга? Каквато бе станала ужасна, Сюзан непоколебимо вярваше, че постъпва съвършено правилно. Софи не можеше да си спомни един път да е излизала победителка в битка с майка си, когато Сюзан е била убедена, че постъпва правилно. Този път тя трябваше да спечели битката. Но вече беше толкова уморена, а битката едва бе започнала И на двата фронта.
Рашел се размърда и седна на леглото.
— Софи? Ти изобщо легна ли да спиш?
Софи погледна към единственото огромно легло в стаята, на което спяха трите.
— Не.
— Толкова съжалявам — каза Рашел. — Но какво ще правим сега?
Софи бе мрачна.
— Мисля, че ще трябва да поговоря с Бенджамин. Той сигурно не е съгласен с майка ми. Може би ще успее да я накара да мисли разумно.
Рашел почервеня от гняв.
— Изненадвам се, че дори ще отидеш пак там.
