лежеше триредна диамантена огърлица и пръстен с един самотен диамант. Пръстенът бе напълно достоен за камъка си, който сигурно бе не по-малко от осем карата. Това беше годежен пръстен.
— Ето това мога да ти дам — каза Едуард с дрезгав глас.
Софи премига, вдигайки поглед към него, и безпомощно взе отворената кутия, без да знае какво да прави с нея… и с него.
— Това не ти ли е достатъчно? — Той отново извиси глас. — Нали това искаш? Нали това искат всички жени? Или все още искаш да се омъжиш за Хенри Мартен?
Лицето му бе станало яркочервено от гняв.
— Никога не съм казвала, че искам да се омъжа за Хенри — прошепна тя почти нечуто.
Но Едуард бе прекалено ядосан, за да я чуе. Той отиде към стената, дръпна от гвоздея й една картина — великолепен Давид — и откри малък сейф. Завъртя дръжката. Желязната вратичка отскочи. Той се обърна към нея, стиснал едната си ръка в юмрук.
— Още ли мислиш за се омъжваш за Хенри? — запита той и хвърли по нея това, което държеше в шепата си.
Софи извика от страх, когато усети ударите от някакви малки остри неща. После разбра, че той я бе замерил с диаманти — диаманти от всякакви форми и размери, всички шлифовани и полирани, които се търкаляха по леглото и в гънките на халата й, стрелкайки я с ярки отблясъци.
— Е, какво има, Софи? — извика Едуард. — Проклета да си! Проклета да си! Не съм достатъчно добър, така ли? А това прави ли ме достатъчно добър? — И той махна към искрящото легло.
Хвана халата й и запрати в лицето й шепи коприна и диаманти, оголвайки бедрата й при този жест. Тя закри лице с ръце и захълца.
Едуард изруга. Софи извика, когато той пусна халата й само за да я сграбчи за раменете ужасно силно, хвърляйки я на леглото. Озова се лице в лице с него, очи в очи. Никога не беше виждала толкова разярен човек като Едуард.
— Ти няма да се омъжиш за Хенри Мартен! — изсъска той. Пусна я внезапно, и тя се свлече на възглавниците като бездушна купчина плът.
— Проклета да си — каза той и излезе от стаята. Външната врата на апартамента се хлопна след него.
Софи изхълца, свивайки се на кълбо. Диамантите на Едуард я бодяха болезнено по бедрата и хълбоците. С горчив и гневен вик тя махна с ръка, помитайки ярките твърди камъни на пода.
— Проклет да си — прошепна тя след него. — Проклет да си.
Едуард стоеше, чакайки асансьора, с ръце в джобовете и решително стисната уста. Гневът му постепенно се уталожваше като праха, вдигнат от буря, но в никакъв случай не бе отминал. Течеше във вените му като прашните вихри, подети от вятъра.
Макар че съжаляваше, задето избухна така ужасно, той никак не съжаляваше, че се любиха. Въпреки бохемското си минало Софи не можеше да има неговия опит, затова не можеше да знае колко изключителен бе съюзът им. Но той знаеше. Той знаеше съвсем точно защо взаимната им страст не беше като никоя друга. Защото той никога не се бе любил с жена, в която да е безнадеждно влюбен — жена, която да му бе липсвала телом и духом цели две години.
Едуард отново потрепери, този път не толкова от гняв, колкото от тъга, болка и непреклонна решимост. Как може тя да мисли за брак с Хенри Мартен и същевременно да отхвърля недвусмислено собственото му предложение? Това беше неразбираемо. Караше го да иска да се обърне веднага, да тръгне по коридора, да нахлуе през вратата, да разпердушини целия апартамент пред очите й и да я завлече за косата пред най-близкия мирови съдия.
Едуард затвори очи, борейки се с пристъпа на несвестен гняв, който го връхлиташе. Никога не се бе чувствал толкова ядосан. Съзнаваше, че неотдавнашният му изблик е бил по-скоро детински и нещо повече — непростим. Но и никога преди не се бе влюбвал. Фактически, ако не беше ядосан, ситуацията можеше да му се види иронична и дори забавна.
Защото жената, която обичаше, бе отхвърлила предложението му не един, а два пъти, а ако тази сутрин се брои, дори три пъти. И не само това, тя бе износила и родила дъщеричката му дори без да се опита да му извести, докато бе станало прекалено късно — за да не може той да разбере, че има дъщеря, да го научи едва след много месеци. А сега възнамеряваше да се омъжи за друг мъж.
Не, тук нямаше нищо смешно, абсолютно нищо. Беше прекалено сърцераздирателно — плачеше му се. Как бе могла да го заблуждава за Едуина… и как бе могла да избяга с нея? Как бе могла да му откаже, без дори да помисли върху предложението му? Господи… през годините той бе имал хиляди жени, които си падаха по него и на драго сърце биха се съгласили да се омъжат за него! Едуард погледна таблото на асансьора — той беше едва на третия етаж Изруга асансьора; изруга и нея.
Може би не познаваше добре Софи О’Нийл. Никога не би допуснал, че тя може да се държи така. Беше мислил, че е почтена и неспособна на предателство и измама. Но никога не бе смятал, че е способна да живее като бохемка, а го бе видял със собствените си очи. Едуард потрепери от ревност, като си спомни французина Жорж, който толкова явно се бе увлякъл по нея. Той ли я е научил да бъде така освободена в страстта си? Вратата на асансьора най-накрая се отвори и Едуард се пъхна в облицования с дърво сандък.
Каза си, че миналото вече няма значение. Сега имаше значение само това, че Софи е майка на детето му, че той я обича, че ще я накара да го обикне — беше сигурен в това — и че ще я заведе пред олтара по един или друг начин. Още няколко дни в апартамента му в „Савой“, и тя ще бъде така порядъчно компрометирана, че няма да има избор. И този път нямаше да й се доверява. Макар че вярваше, че тя съжалява, задето го бе измамила относно Едуина и задето му бе избягала от Париж, този път нямаше да се осланя на случайността. Залогът беше твърде висок. Емоциите бяха прекалено горещи и прекалено невъздържани. Знаеше, че няма да оживее, ако загуби и двете завинаги. Щеше да я наблюдава отблизо… да бъде сигурен, че тя няма да се опита отново да му се изплъзне или, още по-зле, да избяга с Хенри Мартен.
Едуард тръгна по коридора на втория етаж, внезапно изтощен и уморен. Почти не беше спал тази нощ. Беше ужасно въодушевен, че най-накрая пак е открил Софи и дъщеря си и ужасно се ядосваше всеки път, щом се сетеше за всичко, което тя бе направила, или за връзката й с Хенри Мартен. И всеки път, щом си спомнеше как бе изглеждала тя в онази деколтирана рокля или как устните и тялото й се бяха притискали до него, избликващата в такива мигове страст заплашваше да подкопае самоконтрола му. В края на краищата той ясно съзнаваше, че тя е спала само на няколко етажа по-нагоре, в неговия апартамент, в неговото легло.
Сега гневът му почти се бе изпарил и над него се спусна като облак едно емоционално и физическо изтощение.
Едуард извади ключа си, но замря на място, защото видя, че вратата на стаята му е отключена. Огледа се наоколо. Разбира се, клечката кибрит, която бе втъкнал между вратата и касата, лежеше на изтривалката. Някой е бил в стаята му… или още е там.
В Африка Едуард винаги бе носил със себе си скрит нож и малък пистолет. Той се напрегна и бутна вратата, но не влезе вътре. Зърна само единичното легло и двете нощни шкафчета.
Едуард пристъпи една крачка напред и същевременно отвори още по-широко вратата. Сега видя и облицованото с брокат кресло с облегалки за главата край прозореца със завеси на червени ивици, тоалетката и гардероба край отсрещната стена на стаята.
Който и да се намираше вътре — ако вътре имаше някой, — стоеше зад отворената врата или прилепен до стената от другата й страна.
Едуард реши да повярва, че вътре има някой натрапник и че е застанал зад вратата. Ритна вратата с все сила и нахлу вътре, очаквайки натрапникът да извика от болка, очаквайки да чуе трошене на кости от удара на солидната кленова врата.
Вместо това някой го сграбчи изотзад от другата страна на вратата и го завъртя силно. Едуард бе готов да нападне, но прекалено късно, самият той бе нападнат. Съкрушителен удар го тресна по челюстта, последван от друг в корема. Едуард изсумтя от болка и се стовари заднешком на тоалетката.
Следващият удар зашемети Едуард и свитки изскочиха от очите му.
— Отбранявай се, нищожество такова, направи ми това удоволствие!
