Едуард почувства, че го изправят на крака. Беше замаян, но сграбчи ръцете на мъжа, опитващи се да го събори. За съжаление нападателят, висок колкото него, а може би и повече, беше мускулест и добре трениран. Едуард обаче също беше невероятно силен и докато се бореха, той успя да събори нападателя.
Едуард веднага приклекна, готов за атака. Погледът му се проясняваше. Видя, че нападателят е съшият мъж, който го бе блъснал във фоайето на хотела преди доста много месеци. Но докато нападателят се изправяше, Едуард нямаше време да мисли. Сви юмрук и бухна мъжа в корема, който беше твърд като дъска. Мъжът почти не трепна.
— Ще те разкъсам парче по парче и ще се наслаждавам на всеки миг от това — изсумтя мъжът.
Едуард блокира следващия му удар. Хвърли се напред, изблъсквайки по-възрастния мъж към стената. Започнаха да се борят, като всеки разчиташе на по-голямата си сила и тежина, за да надмогне другия. Бяха лице в лице, очи в очи. Когато Едуард накрая погледна в златистите ириси на другия, запита:
— Кой си ти, по дяволите?
Но знаеше.
Мъжът се отпусна съвсем малко и двамата отново се вкопчиха един в друг, разтреперани и задъхани.
— Аз съм бащата на Софи — каза той с мек и заплашителен тон. Диво удовлетворение просветна в очите му. — Най-накрая имам възможността да получа възмездие — каза той. — И много ще ми хареса да те разкъсам парче по парче и косъм по косъм. А след това ще се ожениш за нея.
Едуард се вгледа в разярените му очи.
— Господи — прошепна той.
Джейк О’Нийл не беше мъртъв. Беше подозирал това много отдавна и имаше право.
Но сгреши, като се отпусна.
— Отбранявай се! — изрева Джейк О’Нийл, изтръгвайки се от охлабената хватка на Едуард.
Юмрукът му се стрелна напред. Главата на Едуард отскочи назад така рязко, че той чу изпращяване, прелитайки през стаята.
Джейк изсумтя доволно лее хвърли подир него.
Едуард тупна на пода, започвайки да осъзнава, че другият не разбира положението и че има мотив да го убие. Когато Джейк се приземи върху него, Едуард се търкулна настрана. Изви се и скочи на крака, бърз като дива котка, решен да се зашити от другия — от бащата на Софи.
— Няма да се бия с тебе! — извика той задъхано.
Джейк бавно се изправи на крака. Двамата мъже се задебнаха предпазливо като боксьори.
— Не ти давам никакъв избор.
Едуард реши да пристъпи направо към въпроса.
— Обичам дъщеря ти… и винаги съм я обичал.
Смехът на Джейк прозвуча като лай.
— Помолих я да се омъжи за мене два пъти… три пъти, ако се брои и тази сутрин.
Джейк замря.
— Не ти вярвам — каза той.
Едуард се изправи полека, все още готов да се сниши и да отскочи, ако Джейк отново се хвърли върху него.
— Явно знаещ че тя е майка на детето ми.
— Да.
— Знаеше ли, че тя ми каза за детето едва преди месец? Знаеше ли, че й предложих да се омъжи за мене преди две лета, още когато взех невинността й? Знаеше ли, че отново й предложих брак, когато се срещнахме повторно — миналия месец в Париж? Знаеше ли, че тя пак отказа и освен това избяга, като взе и дъщеря ми със себе си?
Едуард вече не можеше да сдържа гнева си, тъгата и горчивината, натрупани в сърцето му. Отпусна юмруци надолу, но продължи да ги стиска и целият трепереше.
— Нея трябва да сложиш на коляното си и да натупаш като непослушно дете, О’Нийл. Именно тя ме лиши от правата ми на баща — отне ми детето. Именно тя възнамерява да се омъжва за друг мъж.
Джейк също спусна юмруци.
— Ти наистина я обичаш — каза той смаян.
— Ще се оженя за нея — каза Едуард с искрящи от гняв очи. — Дори да трябва да я принудя.
Джейк го наблюдаваше внимателно, изтривайки с ръкав потта от челото си.
— Защо ти отказа? Какво си направил, че е избягала?
— Нищо! — изкрещя Едуард. Бореше се да запази спокойствие. — Дъщеря ти каза, че няма да се омъжи за мене, защото не ме обича. Предпочита да живее като бохемка в Монмартр… да си взема любовници, когато пожелае, докато учи рисуване.
Джейк го загледа втренчено.
— Не ти вярвам.
— Тогава може би трябва да идеш да я попиташ — сопна се Едуард. Сега усмивката му стана опасна. Бяха си сменили ролите на нападател и нападнат. — Но не можеш да го направиш, нали? Защото си мъртъв.
Джейк изпъна рамене.
— Правилно.
Едуард пристъпи напред с лице, изкривено от нов пристъп на гняв.
— И доколко е правилно, господин О’Нийл? Дъщеря ти има нужда от тебе… и винаги е имала. Но ти не беше при нея, кучи син такъв!
Джейк го загледа втренчено и в очите му плувнаха сенки. Не каза нищо, не направи опит да се защити.
— Изчезването ти от живота й е непростимо — каза рязко Едуард.
Джейк стисна челюст.
— Кой, по дяволите, ти е дал право да ме съдиш?
— Любовта ми към Софи ми даде това право — каза свирепо Едуард.
Джейк изведнъж посегна и сграбчи ръката на Едуард.
— Може би си прав. — Очите му изведнъж заблестяха с подозрителна влага. — Да идем да пийнем нещо. Аз черпя и ще поговорим.
Едуард погледна в неспокойните му очи и видя там твърде много призраци — и съжаления, — които трябваше да преброи.
— Добре — каза той с по-равен тон. — После се усмихна едва забележимо. — Но аз черпя, Джейк.
27
Софи се увери, че Едуина спи спокойно. После отиде до прозореца на голямата спалня, който гледаше към Гранд Арми Плаза и Сентрал парк. Загледа се надолу към заснежения площад, към огромната статуя на войниците, към каретите и пешеходците с тежки палта, вървящи по заснежените улици. Сърцето й биеше неравно и всеки удар й причиняваше болка.
Очите й бяха червени и подути и тя ги затвори, пронизвана от безпокойство. Как би могла да остане още тук, в стаите на Едуард? Как би могла да живее отделно от него и в същото време той да може безпрепятствено да нахлува в живота й… а може би дори в леглото й? А гневът му толкова я плашеше. Не можеше да го обвинява, че се е разгневил, задето му бе отмъкнала Едуина под носа. И разбираше ревността му спрямо Хенри — тя бе придружена от страх. Страх го беше да не би друг мъж да му вземе Едуина. Софи знаеше, че трябва да положи големи усилия, за да го убеди, че никога вече няма да му отнеме детето. Колко съжаляваше, че го направи първия път.
Въпросът я изгаряше. Дали се бе любил с нея от гняв… или от чисто, почтено, неконтролируемо
