— Не, сигурно не е вярна. Ако сега… ако сега се върнем на Земята, там трябва да е изминало много, много време, може би стотици години. Не може да бъде!
— Напротив! Точно така е — възрази му невъзмутимо момичето от Пира. — И нашите учени доказват това. Но аз си имам съвсем друга теория. Като летях така с Мало и като исках да го разбера, си я измислих. Сигурно пак ще ти се стори щура, но аз така си го обяснявам. Мало изяжда времето заради нас, за да можем бързо да стигнем където си поискаме. Както с вашия Пегас, фантастично бързо. Но за другите времето продължава да си тече, нали? И за хората, и за животните, и за звездите. Ако черните дупки се образуват от умиращи звезди, значи времето на тези звезди е изтекло и те пропадат в безвремието. Под пространството няма време. Както не съществува времето за човека, когато го заровят под земята. Затова и ние умираме там, а после възкръсваме в съвсем друг свят със съвсем друго време. Не е ли убедително?
— Убедително е — съгласи се Ники, макар нищо да не бе чул от обясненията й. — Нуми, но тогава, тогава значи и на Земята, и на Пира…
Прекъсна го един тъничък писък, а крехкото телце на момичето се стовари на гърдите му и се затресе от ридания.
— Нуми! Но какво… защо? — прегърна я той неволно и объркано.
— Значи и на Пира! И на Пира… Там още повече… — захълца момичето.
Тя едва сега бе осъзнала какво щеше да й донесе лекомисленото любопитство да види Земята, да види други светове. Въпреки цялата си ученост, тя си беше дете и като всяко дете не мислеше предварително за пакостите, които ще последват някоя весела или забавна постъпка. Сега близките й може и да са още живи, но когато се върне, нищо от онова, което й е познато, няма да съществува вече. Защото в космоса няма „сега“. Там всеки свят си има свое, различно от другите „сега“, припомни си Николай нещичко от четеното за теорията на относителността. Там, за да идеш от една звезда до друга, трябва някой такъв Мало или Пегас, или някоя бърза като тях ракета да изяде и изпие времето за теб. Но заедно с него той ще изяде и целия твой предишен свят. Иначе не ще може да те пренесе в другия. Ужасно! За да познаеш един свят — да загубиш друг, може би по-красив и добър! Заради някакви тъпи сомо хапиенси, които знаят само да се хапят и многозначително да вирят мустаци, да загубиш цялата Земя и цялата прекрасна Пира, която още не си виждал! Сега вече и родителите му отдавна са отнесли тревогите си за него в гроба. И цялата махала я няма. И училището е рухнало или са построили друго на негово място… Защото, ако се върне сега, ще се върне в бъдещето на Земята, в далечното й бъдеще. Може то да е по- хубаво, но нали няма да е неговото…
Дъвката опря в гърлото му заедно с плача и той я изплю нанякъде. Това му помогна да преглътне първия порив на плача, да чуе отново сърцераздирателния плач на момичето, да усети горчивината на нейните сълзи на устните си. Да стане мъничко храбър пред нейното отчаяние. Той напипа в тъмното главицата й, замилва меките й коси.
— Не плачи, Нуми! Хайде, стига вече! Така е много по-интересно да се живее. А какво правят сега другите хора? Влачат се подир времето си, кретат, все на една и съща планета. Ние десет, че и петнайсет години само по училища и университети ходим, за да научим нещичко, пък и то после излиза погрешно. Ето дори и твоят изкуствен мозък не знае какво има по другите светове. Жестоко е, но всяко познание се заплаща, понякога с живота си го заплащат хората, пък ние сме живи и здрави, и ни е весело заедно… И ще видим колкото и каквито си поискаме светове с нашия Пегас. С Мало, исках да кажа — поправи се той, но си помисли, че Мало не ще се обиди от това. Сигурно ще го приеме просто като едно от имената, които са му дали хората, когато са си мечтали да изпреварят времето, за да видят и научат повече, отколкото им е отредено.
Така й шепнеше той, а гласът му бе станал още по-дрезгав, отколкото бе нормално за неговия пубертет. Учуди се, че му идват такива странни, но хубави мисли и се постара да намери още.
— Не плачи. Вселената е пълна с умни и добри хора. Ще им разказваме какво сме видели, а те ще ни бъдат благодарни за това, защото си нямат Мало. И ще ни завиждат, защото те ще умират бавно по своите планети, а ние ще умираме само под пространството и ще възкръсваме в нови пространства, и сигурно ще бъдем вечни, както е вечен този вълшебник. Хайде, успокой се. Изключи сега всичките си мозъци и лягай да спиш.
Последното той го каза съвсем тихичко, защото му се стори, че тя вече се е унесла, и полекичка я отмести от себе си. Но момичето се притисна отново към него и изхлипа в ухото му с треперлива въздишка:
— Ти си… ти си… много…
Дори не успя да каже какво е, така я смачка сънят на отчаянието. И дишането й чак престана да се чува. Ники се понапрегна разтревожено: не, нищо й нямаше, гърдите й, които го докосваха до лакътя, бавно, но равномерно се вдигаха. И сам побърза да избяга в съня, та там да се наплаче. Защото и той имаше нужда да си поплаче.
ГЛАВА ТРЕТА
1
ОТНОВО ПОД ПРОСТРАНСТВОТО. КАК СЕ ДЪРЖАТ ВИРУСИТЕ. НАКЪДЕ СЕ ВЪРТИ СВЕТЪТ
Ники се протегна под яркото слънце, подпалило клепачите му. Досъбуди го споменът, че е бягал от нещо страшно, че горчиво и яростно бе плакал за нещо. Нямаше никакво слънце. На колене край него стоеше Нуми и му се усмихваше. Светлината идеше от мъничкото фенерче до краката й.
— Не се плаши — каза му тя. — То беше сън.
— Кое?
— Ти стоеше край морето и обясняваше на онова същество, че те не са никаква цивилизация, щом знаят само да се хапят, А то се разсърди и излезе от водата и те подгони.
— Вярно — спомни си позасрамено Ники. — Как позна?
Тя посочи лявото си ухо.
— Прощавай, няма вече! Събудих се, защото ти плачеше и исках да разбера защо плачеш и да ти помогна. Но то е било в друг сън, не успях да чуя защо плачеш. После сънува онова.
Ники усети коравината на бузите си от засъхналите по тях сълзи и вече знаеше защо бе плакал. И пак му се доплака, но не биваше.
— Вече го изключих — успокои го момичето, като обърна към него мъничкото си ухо.
Той надникна зад него и, разбира се, нищо не видя, освен нежната издутинка на кожата. Дали тя бе натисната не можеше да се познае, но въпреки това той каза важно:
— Добре.
— Добре, но не съвсем — засмя се тя. — Как ще говоря с Мало?
— Е, включи го тогава — отстъпи той и се зае да не мисли нищо срамно.
Тя постави пръста си зад ухото и се заслуша. След минутка обаче се хвърли панически към шлемовете.
— Бързо! Ще минаваме отдолу.
Едва бяха ги нахлузили, едва бяха ги затегнали и страшният удар, с който Мало запробива пространството или се гмурна в поредната черна дупка, пак ги залепи като лепенки за меката повърхност на търбуха му. Ники все пак бе успял и да глътне глътка от тръбичката с лекарството. После дойде пълното небитие на смъртта и вече — никой не можеше да каже кога — последва ударът на новото време, в което бяха възкръснали. То ги блъсна като буен планински поток, зашемети ги, но ги и разсъни, както разсънва водата на планинския поток.
Буф, рече си Ники, който дори и в мислите си бе възприел странното възклицание на момичето от Пира, разгони ми фамилията тоя Мало.
