Нуми сваляше шлема си и го запита:
— Как ти е разгонил фамилията?
— Нали обеща да не подслушваш — разсърди се той. — Как я е разгонил! И твойта разгони, не само мойта. Имаме ли вече фамилии? Нямаме!
— Нямаме — отзова се треперливо Нуми.
— Хайде, хайде! Почни пак да ми ревеш — викна й той гневно, защото и на него му се ревеше. — Гладен съм. Заведи ме в оная тенджера, че примирам от глад!
Естествено, той пак накара Нуми да угаси фенерчето, когато се събличаха.
— Трябва да се уважават обичаите и законите на чуждите цивилизации — припомни й той.
А в тъмното, вече потопени до шия в хранителния разтвор на Мало, той заразсъждава:
— Това, нашето, сега е нещо като симбиоза. Симбиоза се нарича, когато две живи същества от съвсем различни видове живеят заедно или едно в друго. Ние сега сме също като микробите. Както те живеят и се хранят в тялото ни, така и ние живеем и се храним в Мало. Има обаче полезни и вредни микроби. Полезните живеят в нас, но ни се и отплащат, храната ни разлагат и така нататък. Пък вредните ни разболяват. А ние какви сме за Мало? Правим ли за него нещо добро?
— Не знам — отзова се в мрака гласът на Нуми.
Той изпръхтя, защото кашата бе докоснала устните му.
— Не знаеш! Такова важно нещо да не знаеш! Ами ако го разболяваме? Ако умре?
— Нали и ти каза, че е безсмъртен?
— Казал съм, но и пегасите, ако ги е имало, са измрели от такива като нас, дето са ги яздили най- безразборно.
— Изкуственият ми мозък също нищо не знае — рече Нуми. Изглежда бе го питала набързо. — Такива случаи като нашият не са му познати.
— Е, видя ли — продължи все така наставнически Николай. След като тя плака като дете в прегръдката му, той бе си възвърнал момчешкото чувство за превъзходство. — Ти си се завряла в него като вирус. Както вирусите се завират в клетките ни и променят тяхната програма. Променила си програмата му, затова те слуша така. А то може за него да е болест. Може да го боли. Трябва и ние да направим нещо за него.
— Но какво?
— Ти го познаваш по-добре.
— Нали ти казах, нищо не знам за него. Като си пожелая и си го представя, той или го прави, или не го прави. А пък той ми внушава какво аз да правя.
— Представи си тогава какво на нас ни се иска да направим за него.
— На теб какво ти се иска? — попита Нуми, приела предложението му.
— Още не знам — смънка неловко момчето.
— Видя ли, и ти не знаеш — възтържествува момичето. — На мен ми се иска да го погаля, да му кажа нещо хубаво и вече съм го правила, но той няма нужда от това.
— Ще помислим — рече още по-важно Ники, за да прикрие обзелата го тревога за съдбата на Мало; защото сега тя щеше да бъде и тяхна съдба.
И тръгна да излиза от кашата.
— Хей, вирусе, много бързо се нахрани! — подвикна му Нуми, която изглежда никак не се тревожеше за съдбата им.
Съвсем не беше се нахранил, но бе загубил търпение да кисне така в топлата каша. А от тревогата и от глада, в стомаха му се щеше като ония сомо хапиенси да ръфа и да гълта, да ръфа и да гълта. Не посегна обаче към таблетките, макар в тъмното, докато се обличаше, да имаше такава възможност. Наистина не се знаеше колко още ще пребивават из космоса. Една дъвка обаче си позволи. Вече бе прехвърлил всичките в джоба на скафандъра си. Бе прехвърлил и останалите си вещи: носната кърпа и химикалката, и бележничето, което бе му подарила Даниела, и шареното стъклено топче, и цялата шепа кламери, с които стреляше ластикът-прашка. Мало и тях не бе разпознал като оръжие, а очевидно още дълго дрехите нямаше да му трябват.
Като дъвчеше безшумно подире й, той сега се опитваше да запомни откъде и как минаваха, когато пълзяха из тия странни проходи-черва на Мало, защото и то щеше да му е нужно. И се мъчеше да си представи как би се държал един вирус на негово място. Или обратното: как се държи вирусът, та и той да се държи като него и да се научи да командува програмата на Мало, за да го върне на Земята.
Много е трудно обаче за човека да си представи, че е вирус. Който се е опитвал, непременно ще го потвърди. Макар че около нас е пълно с хора, които постъпват като вирусите: те променят програмата на близките си, разболяват ги и ги измъчват до смърт.
В окото на Мало ги чакаше нова изненада. Към тях се приближаваше една голяма хубава планета. Обвиваше я нежен синьорозов воал, изпъстрен с белите петна на облаците. А през него тук и там прозираха обширни зелени и сини площи.
— Много прилича на Земята — рече Нуми радостно.
— Не е Земята — възрази Ники, мислено сравнил планетата с глобуса в кабинета по география. — Континентите са с друга форма. Да не би да е твоята Пира?
— Не, знаеш ли, струва ми се, че тази се върти не като нашите, а обратно.
— Е, това има ли значение? Чел съм, че и в нашата слънчева система има планети с обратни орбити.
— Ами ако сме попаднали в цяла обратно въртяща се система! — обезпокои се момичето от Пира.
Той не разбра тревогата й, защото не бе чувал за такива системи. Но бе чел за нещо още по- страшно:
— В антивселена ли? С антивещество?
При допира с тях нашата вселена и цялото й вещество щяло да избухне и изчезне.
— Не, антивселената е друго нещо. В тези системи веществото е същото, само че има обратно въртене на електроните. Нашите се въртят от дясно на ляво.
На Ники това не се видя толкова опасно.
— В Англия — рече той — слагат кормилото на автомобилите си от дясната страна, пък движението им по пътищата става вляво.
— Не знам къде е Англия, но не за такова ляво и дясно става дума. Това е най-голямата тайна на материята. При нас и вътре в нас и почти всичко на нашите планети поляризира с кристалите или с клетките си светлината в определена посока — заразказва му тя. — И времето тече в определена посока, и електричния ток, и магнитните сили. Следователно цялата наша структура е определена и непроменяема. Но се срещат отделни изключения…
— Чакай, чакай — прекъсна я той. — Ти всичкото това с електронния ли мозък?… Я ми го кажи по- простичко.
— Ако ти го кажа с електронния мозък, съвсем няма да разбереш. Там са едни формули, изчисления, доказателства! По-просто не може, защото е много сложно — Тя се позамисли и намери някакъв пример. — Ето, ако изядеш храна, в която белтъчините не са ляво, а дясно-въртящи, тя изобщо няма да влезе в организма ти.
— А в устата ми?
Ники бе си представил как белтъкът на яйцето бързо се завърта в устата му и изхвръква навън, преди да го е сдъвкал.
— Глупости — ядоса се Нуми. — Говоря ти сериозно. Организмът ти няма да го усвои, защото не е пригоден към тази система. Все едно ще е, както дъвчеш тая дъвка. Можеш да си я дъвчеш, колкото си щеш, нищо от нея няма да влезе в кръвта ти.
— А ние пък няма да ядем нищо там. Нали си носим хапчета?
— Буф — възкликна Нуми с досада. — Как ще разбереш, като си мислиш само за ядене! Изключенията от симетрията не можем да си обясним! Щом ги има в нашата система, много е възможно из космоса да съществуват и цели системи, които да са обратно въртящи на нашите, нали така? Но досега не сме срещали такива и никак не знаем как ще изглеждат и дали ще ги понесем.
