Двамата мълчаливо поеха един до друг към неизвестността. Шлемовете им, отметнати назад, също мълчаливо се полюшваха.
— Толкова съм гладен, че съм готов и трева да паса — заяви той след стотина крачки мълчание.
— Вземи си едно хапче — прояви и тя своето великодушие.
— Не бива. Сега и Мало го няма, няма кой да ни нахрани. Но ако не те дразни много, една дъвка…
— Добре, аз няма да те гледам.
— Защо няма да ме гледаш?
— Защото ставаш грозен — отвърна тя чистосърдечно и той остави дъвката да си лежи залепена зад ухото му.
Но се ядоса и реши да не й проговори вече. Краят на тази хубава поляна обаче никакъв не се виждаше и беше ужасно трудно да си сърдит някому, а да не смееш дори и наум нищичко да му кажеш. След още стотина крачки мълчание Николай не издържа.
— Ако си се уморила, да си починем.
— Не съм — отвърна тя подозрително кратко.
— Още ли ми се сърдиш? — попита Ники, забравил, че нему се полагаше да бъде сърдитият.
— Не, боли ме.
— Какво те боли?
— Защото бяхме несправедливи. Не знаех, че и тогава боли. Мислех си, че боли само когато към теб са несправедливи.
— Много си чувствителна! — рече той.
— Това лошо ли е?
Ха сега де! Лошо ли е, или добро да бъдеш чувствителен? Сигурно мнозина са се сблъсквали с такъв въпрос и всекиму е било трудно да отговори.
— И то е много сложно. Понякога е добре, понякога не е.
— Сега как е? — не го остави тя на мира с глупавите си, както му се струваше, питаници.
— Сега не е добре. Не знаем къде се намираме, не знаем какво ни очаква.
— Няма тогава. Ще се постарая да не бъда чувствителна.
Той я изгледа удивен и поотстъпи:
— Жената трябва да бъде по-чувствителна от мъжа. Това й отива.
— Колко повече?
— Ей, ама и ти задаваш едни въпроси!
— Ако са ти неприятни, няма вече.
Какво му ставаше на това момиче? Толкова послушно бе вече, та чак да побегнеш от него! Признала ли бе превъзходството му, или просто я беше страх, след като Мало ги изостави? При сомо хапиенсите беше храбра, а тук? Но да, сигурно я е страх! Колкото и мозъка да има едно момиче, полага му се повече да го е страх от момчетата. Затова му се и подчиняваше сега с такава готовност.
При тая мисъл Ники Лудото сам се поизплаши — сега той трябваше да води, той носеше отговорността и за нея! Стана му горещо дори в скафандъра. Пък и непознатото слънце доста негостоприемно печеше голите им глави.
— Не ми е неприятно — рече той, усетил, че заедно с чувството му за отговорност сякаш израстваше и възмъжаваше и самият той. — Трябва да питаш, щом си от друга цивилизация, как иначе ще научиш повече за нас. Но сега не е време за това. Хайде, включи другия си мозък. Нека наблюдава, нека записва, може да ни подскаже какво да правим!
Тя послушно натисна копчето зад ушенцето си, а той се опита да не мисли повече за нея.
Това лесно му се удаде, защото странната купчинка, която се издигаше в далечината пред очите им като че ли се размърда и може би щеше да се окаже купчина от живи същества. Ники бързо измъкна от джоба си пистолетчето с упойващия газ. Тук прашката с кламерите нямаше да помогне.
— Не — извика тихо Нуми. — Ти ги обиждаш!
— Как ги обиждам, като не знаем дори какви са!
— Именно. Обявяваш ги за врагове и за лоши, преди да си ги видял.
— Ей — подвикна й той също шепнешком, макар съществата да бяха още далеч. — Нали обеща да не бъдеш толкова чувствителна? Сега ще ме слушаш! Както аз те слушах, докато бяхме в Мало, така ще ме слушаш тук.
Макар тази планета отдалеч да се различаваше от земния глобус, всичко, което досега виждаше на нея, много приличаше на земно и това го правеше по-уверен. Ако и онова там излезеха овце, въпреки странния си оранжев цвят, всичко щеше да бъде наред.
3
ЗАПОЗНАНСТВО С ЦУЦУ. КАКЪВ ЛИ Е ВКУСЪТ НА ПЪРЖЕНИТЕ В МАШИННО МАСЛО ПОРТОКАЛИ
Нещо все пак не беше в ред. Там, където у земните овце се намираха главите, при тези рунтави животни висяха дебели оранжеви опашки. А на мястото на опашките бяха главите им. Така наредените в кръг животни ги посрещнаха с опашките си. Съвсем мълчаливо. Сигурно опашките им не можеха да блеят. А главите си овцете бяха опрели една до друга, сякаш си шепнеха нещо.
Градският жител Николай Лудогорски не бе виждал такова стадо освен по телевизията и си помисли, че това наистина ще да е планета, която се върти обратно на тяхната.
Внезапно от другата страна на стадото се размърда една кално-оранжева грамада. Изправи се бавно и силно заприлича на човек. Но за да се убедят, че е човек, трябваше най-напред да видят лицето му, а цялата му глава бе покрита с висока и дебела гугла. Направо от тази гугла се спускаше чак до земята също такова дебело и рунтаво наметало. Направено бе изглежда от вълната на тези овце с обратно разположени глави и опашки. Най-после грамадата извади изпод наметалото една ръка и поповдигна гуглата си. Онова, което приличаше на къделя вълна от овцата, се оказа морковено-червена брада, а над брадата все пак имаше нещо като нос и очи.
— Изглежда умен — каза Нуми, след като се бяха гледали няколко мига с оранжевия овчар. — Веднага позна откъде идем. В мозъка му се появиха звезди.
Гуглата се наведе с дълбок поклон към земята. Ники също се наведе. Нуми се поколеба, но все пак и тя се поклони. После каза шепнешком:
— Не биваше да го правим. Мозъкът му се смути.
Оранжевата брада измърмори нещо.
— Опитай се да научиш езика му — пошепна Ники, а високо изрече: — Добър ден. Ние идваме от друга цивилизация. От две други цивилизации. Вашата как се казва?
— Изплаши се — пошепна Нуми и пристъпи още една крачка към овчаря.
Потупа с пръст няколко пъти гърдите си и каза:
— Аз — Нуми. — Посочи другарчето си. — Той — Ники. — После пръстчето й храбро докосна наметалото. — Вие?
Изпод гуглата се чу нещо като „цуцу“.
— Цуцу?
— Цуцу — потвърди по-ясно овчарят.
Нуми посочи слънцето и рече:
— Слънце.
— Додо. Додо — бликна от процепа между голямата брада и голямата гугла.
— Разбира — зарадва се Нуми. — Ще науча езика му. Ти си намери някакво занимание.
Какво занимание да си намери? Единственото, което му се правеше, бе да дъвче нещо. Но не тази дъвка, която бе почнала да пълни устата и стомаха му с дразнещи сокове. А го правеше и грозен. Дали някои от тия треви не ставаха за ядене? Но самите овце защо не ги пасяха?
— Цуцу — рече той, посочи устата си, задъвка усилено, потупа и корема си.
