муцуна! Това може да го измисли само тая щура Нуми…
— Щура ли му казвате — обади се веднага гласчето й и издаде, че момичето пак бе подслушвало мислите му. — Вярно, понякога ставам щура. Но тук има живи същества, Мало затова не те пусна с ножчето навън. Погледни на ръката си! Виж, точката за въздуха е синя, значи може да се диша, но после ще свалим шлемовете, като намерим водата.
Часовничето на ръкава му непрекъснато сменяше знаците си — навярно броеше минутите и секундите. Нуми хвана пръстенчето около неговия часовник и го завъртя. Светещата линия в средата му се обърна с острието си към търбуха на Мало.
— Така — рече тя. — Това е посоката за връщане. Ако се загубим някъде, все по нея ще вървиш. Сигурно е далеч, защото Мало избягва да каца близо до живите същества. И сигурно са във водата, щом не е кацнал близо до нея. Да вървим!
И тя уверено тръгна към оня край на хоризонта, където над пясъка с копринена гъвкавост трепкаше лъскавата мараня. Сякаш знаеше, че ще я намери тъкмо там. Ботушите на скафандъра й вдигаха малки облачета жълт прах.
Ники още се чувствуваше виновен и след двайсетина крачки се обърна да погледне към Мало. Загадъчното същество пулсираше и менеше цветовете си. Дали не се готвеше да отлети и за отмъщение да ги изостави а тази плашеща пустиня?
— Не се бой — обади се Нуми в шлемофона му. — Той сега се храни.
Ники плахо и напомни за обещанието да не подслушва мислите му, но тя му отвърна с тон, като че ли беше най-малко петдесет години по-стара от него:
— Тука се налага. Иначе кой знае каква глупост ще ти хрумне, пък може да е опасно. Хайде, защо се влачиш така подире ми.
Макар и обиден, той се изравни с нея. Беше с цяла педя по-висок, но се усещаше като дете, което водят да му вадят сливиците.
След като извървяха повече от хиляда такива мъчителни за него крачки, трепкащата над хоризонта мараня стана стоманеносиня и заприлича на вода. Нуми пъргаво се затича нататък. Може би защото още се боеше, той си каза, че трябва да върви по-бавно, за да прикрива тила й, ако се появеше някоя опасност. И за всеки случай пъхна ръката си в джоба при прашката. Устата му бързо пресъхна и той още забави крачките си. Потърси с език тръбичката за вода, натисна я леко. В устата му цръкна глътката течност с необичаен вкус. А можеше сега да изпие цяла кофа, дори и от тази блудкава пиранска вода.
Когато стигна при момичето, то клечеше и най-безстрашно бъркаше във водата, която с кротки вълнички поблизваше краката й. Мало не бе ги излъгал — не само вода, цяло море бе им предложил. Кротките вълнички се простираха докъдето стигаше погледът, а синевината им се сливаше със синьото на безкрайно далечното небе. И никаква опасност не се виждаше чак до самия хоризонт.
Това, че експерименталното момиче явно си играеше с водата, го накара да й покаже, че е способен да измисля не само глупости.
— Кхъ, кхъ — рече той, за да оправи гърлото си след продължителното мълчание. — Ако това е неизвестна планета, ще трябва да я изследваме. И да записваме наблюденията си.
— Ти записвай — насърчи го весело тя. — Моят изкуствен мозък записва всичко и сам. Затова го включих, а не за да те подслушвам. Одеве се пошегувах, защото ме ядоса с това глупаво ножче.
Момчето преглътна новата обида, за да може да влезе в ролята си на изследовател. Задиктува във вградения си записен апарат:
— Озовахме се на една пустинна планета. Не знаем от коя звездна система е. Покрита е цялата с пясък. Слънцето й е по-розово от нашето. Навярно е по-старо. Но може и да е по-младо. Няма растителност наоколо, но има вода. Голямо езеро или море. Цветът на водата му е като на земен язовир…
Той се наведе до момичето и потопи лявата си ръка, погледна как ще реагира термометърът на ръкава му.
— Водата е по-топла от въздуха, който може да се диша и от хората. Но трябва да се изследва. За съжаление не можем да направим истински изследвания. Трябва да се вземат проби от въздуха, от водата, от почвата и да се изследват в лаборатория. А ние нямаме никакви съдове. Ако има живот на тази планета, то сигурно ще е във водата. Засега обаче нищо не се вижда. Нуми от цивилизацията Пира нагази в нея. Сега плува бавно с лице надолу и наблюдава какво има по дъното…
Изследователското му спокойствие секна внезапно.
— Нуми — извика той. — Връщай се веднага! Може да има акули!
— Какво е това? — запита тя преспокойно.
— Грамадна риба. Много е кръвожадна.
Момичето продължи да си плува все така бавно, но неотстъпно навътре в морето.
— Виждам само някакви растения по дъното. И някакви дребни животинки се появиха — извика тя радостно. — Идвай, много е интересно! И не се плаши, със скафандъра се плува леко, дори ако не умееш.
Ники Лудото ли не умееше да плува? Та той единствен от цялото училище скачаше дори от десетметровия трамплин в къпалнята.
Подсторен от обидното й предположение, той забрави за акулите и излетя с красив скок от брега. Жалко, че момичето не го видя, защото продължаваше да се носи по корем с потопена във водата глава. Гъвкавият скафандър позволяваше добър замах и само с десетина кроулни движения, той я застигна и задмина. И чак там отново се обезпокои. Върна се на една ръка разстояние от нея, за да може в случай на нужда да я брани. А с какво щеше да я брани, като дори ножчето бяха му отнели? И погледна надолу.
Морето разтвори пазвите си за очите му. Откри пред тях един омагьосващо красив свят. Цяла джунгла от сини, червени и оранжеви водорасли се полюшваше като в сънен танц. Из нея се стрелкаха хиляди еднообразни мазно-лъскави рибки, без люспи, с тъпи и широки муцуни. Те едва ли представляваха някаква опасност.
— Нуми, чуваш ли ме? — подвикна й той.
— Разбира се.
— Мало съвсем правилно постъпи като не ме пусна да изляза с ножчето. На Земята също се смята за неприлично да се реже рибата с нож.
Не стана ясно дали момичето разбра шегата му, защото то сериозно му заповяда:
— Наблюдавай и диктувай! Щом сме от различни цивилизации, сигурно ще виждаме нещата различно. После ще ги сравним.
Пак имаше право, но и Ники не се нуждаеше от подканянето й. Колкото по-навътре ги носеха вълните, толкова под тях ставаше по-оживено. Появиха се по-големи риби, макар да бяха от същия или почти същия вид. И правеха нещо озадачаващо: спускаха се подир мъничките си сестрички и стръвно отхапваха опашките на ония, които не успяваха да им убягнат. Но и онези, които оставаха без опашки, сякаш не се безпокояха много от това. Те на свой ред застигаха още по-мънички, от които си отхапваха по залък.
— Може да са като земните гущери — продиктува Ники. — Не ги боли като откъсват опашките си и сигурно после им порастват нови.
Битката ставаше все по-яростна. Стотици и хиляди същества, някои от които стигаха вече до над метър дължина, лакомо се хапеха едно друго, без да се смущават от чуждоземните наблюдатели.
— Навярно и тук действува законът по-големите да изяждат по-малките — продиктува тъжно Николай Лудогорски. — Дали е така в цялата Вселена? — и подвикна: — Нуми, да излизаме вече!
— Защо? Не ти ли е интересно?
— Не виждаш ли какво става? Знаят само да се хапят.
Сред шарените водорасли тромаво се размърдваха някакви големи черни сенки.
— Виждам — отвърна му спокойният глас на момичето. — Дали ще ни нападне? Никак не разбирам мислите му, а като че ли има някакви мисли?
— Кой? — попита Ники и се заоглежда, защото тя бе го казала в единствено число.
И не се нуждаеше повече от отговор.
На двайсетина метра от тях сред водораслите се чернееше подводна пещера, а от изхода й стърчеше една страховито голяма глава. Само устата й, закръглена в полудъга, имаше повече от метър. Тя бавно се отваряше и затваряше, сякаш тренираше преди да ги захапе. Зеленикави от водата, проблясваха два реда
