Прогледна чак когато Нуми заиздърпва шлема от главата му. Около нея подигравателно се гонеха светулки. Тилът му бе пълен с мътна и тежка болка.
— Жив си! — викаше радостно Нуми някъде много отдалеч, пък личицето й се смееше точно над неговото. — Страшно беше, нали? Първият път е много страшно. Но и аз съм виновна. Забравих да ти кажа да всмукнеш от лекарството. Щеше по-леко да го понесеш. Как се чувствуваш?
— Като обесена котка — отвърна й Николай Лудогорски и май че бе възкръснал пак в образа на Ники Лудото.
— Не те разбрах. Как се чувствува тя?
— Отгде да знам! Никога не съм бил котка.
— О, щом можеш да се шегуваш, значи нищо ти няма! Ела да видим при коя звезда сме излезли.
Той скърши една крива усмивка.
— Чакай да си поема дъх, де! Какво стана?
— Минахме под пространството. Иначе и с най-голямата скорост дори Мало трябва да лети стотици години до по-далечните звезди.
— И как става тая работа — запита Ники, отново изпълнен с недоверие. — Аз откъде ли не съм се провирал! Даже през паропроводна тръба съм пълзял, но такова чудо…
— Не знам как става. И никой не знае. Моят изкуствен мозък разправя, че навярно би могло да се мине през черните дупки и бързо да се излезе чак на другия край на Галактиката през някоя от звездите, от които извира вещество. Но това си е само фантазия на хората от Пира. Те дори не са виждали отблизо тия черни дупки. Аз пък си мисля друго. Където няма пространство, няма и време. Щом сме били под пространството, значи сме били мъртви за времето. Или то е било мъртво за нас. Както за мъртвеца под земята и времето е мъртво, макар че отгоре продължава да си тече.
Ники бе чел и земни фантазии за тези „черни дупки“ в космоса. Едни учени заявяваха, че те били сгромолясали се в себе си звезди, които образуват толкова силно привличане, че поглъщат дори и светлината. Затова си остават невидими. Други пък твърдяха, че когато се свиели така, звездите ставали безкрайно тежки и пробивали пространството под себе си. А в тези истински вече дупки изтичало междузвездното вещество. Но и от Земята никой не бе виждал загадъчните дупки. Дори с най-големите телескопи. Защото е трудно да се види нещо, което е невидимо. Особено пък, ако то изобщо не съществува.
— Защо не го попиташ как го прави?
— О, питах го, но нищо не му разбрах. Напи ти казах, той по друг начин знае нещата и по друг начин ги назовава, а пък ние нямаме и думи за тях. Чак след още няколко столетия, каза ми той, ако се развиваме правилно, ще почнем и да го разбираме. Когато наберем повече верни думи за истините на света.
Ники не знаеше с кой мозък тя разговаряше сега с него, но му се стори толкова умна, че за миг се изпълни дори с нещо като страхопочитание към нея. И как хубаво го каза само: „Когато наберем повече думи за истините на света!“
Макар и с два натъпкани със знания мозъка, момичето от Пира обаче си беше още и дете, та весело го дръпна за ръката и отново го помъкна из меката утроба на Мало.
Окото му, този магически прозорец към космоса, не им прожектираше сега предишния шарен тунел. В средата на грамадната му зеница грееше една единствена голяма звезда. Като мънички брилянтчета около едрия камък на пръстена блещукаха на черно-кадифения фон нейните далечни сестри. Скоро обаче звездата стана още по-голяма и ги погълна в блясъка си. Започна сякаш и да се нажежава. Стана ярко оранжева. След още няколко мига не можеше вече и да се гледа в нея.
— Да не се блъснем — рече Ники шепнешком.
— Нали ще изгорим. Той пази и себе си, не само нас.
Като в потвърждение на думите й, страшната звезда внезапно изчезна от кръглия екран на окото и то отново се изпъстри с бледите искри на далечните светила. Сред тях обаче се търкаляше едно бяло топче за пинг-понг.
— Планета! — възкликна Ники и бе така изпълнен с напрежение, че не се сдържа и незабелязано отлепи дъвката иззад ухото си, налапа я, полекичка я стисна със зъби. Това успокояваше.
Топчето за пинг-понг постепенно се превръщаше в топка за тенис. Дори бавната скорост на Мало изглежда бе хиляди пъти по-голяма от скоростта на земните ракети. Когато топката за тенис стигна размерите на футболна топка и се нашари на светли и тъмни петна, Нуми също пошепна:
— Красива е.
Ники щеше да се съгласи с нея, но момчешкия му стремеж да противоречи пак се обади:
— А ако не е подходяща? Ако няма вода и въздух?
— Щом Мало се е отправил към нея, значи е подходяща.
— Хъ, че как ще познае толкова отдалеч?
— Не се тревожи! Той е по-умен от всичките ни цивилизации заедно — възхвали момичето своя спасител.
— Щом ти е тръгнал по акъла… — подхвърли Ники, като се пазеше да не измляска с дъвката, за да не го чуе момичето, свило се обезпокоително близо до него.
— Какво е акъл?
— Искам да кажа, не ще да е толкова умен, щом се е повел по твоите двайсет мозъка.
— Буф, че си досаден! Пак си мислиш нещо лошо.
— А, не, това е само една такава земна шега — сепна се Ники, да не би да е включила в тъмното своя втори мозък, както той бе налапал дъвката. И усилено занарежда наум: „Ти си едно чудесно момиче! И си хубава, и си много умна…“
Нуми обаче не реагира. Изглежда сдържаше обещанието си и не подслушваше мислите му. Тя каза:
— Мало е толкова умен, че каквото и да правим ние, хората, сигурно му се струва ужасно глупаво. Само че е безкрайно добър към всичко живо. Той например никога няма да пусне в себе си или от себе си човек с оръжие. И сам никога няма да стори зло някому.
Инатът на Ники се зарадва, че имаше за какво пак да се захване:
— Този сигурно е повреден. Аз имам в джоба си нож.
— Какъв нож? Може ли с него да се убие нещо? — разтревожи се Нуми.
— Всичко — извика гордо Ники Лудото, макар с джобното му ножче едва ли да можеше да се заколи нещо повече от врабче. — Всичко! Освен жираф.
— Какво е жираф? Толкова ли е силен?
— Не, но за него трябва и стълба, не само нож.
Нуми пак не разбра шегата му. Но и земните момичета бяха такива — рядко разбираха шегите на момчетата.
— Ще го хвърлиш после! Или няма да го вземаш като излезем.
— Ти си луда, ма — изтърва се Ники. — Слиза ли се на чужда планета без оръжие?
— Ние на Пира имаме много строг закон — отвърна му също така строго момичето. — Щом си тръгнал с мен, ще го спазваш. Той гласи: Никой не бива да прави нещо, което не би желал да го правят спрямо човека другите същества в природата.
— А другите същества знаят ли този ваш закон — подигра я Ники. — Представи си, че не са и чували за него и те нападнат?
— Първо, ще направиш всичко възможно да се разбереш с тях. Ако не успееш, ще бягаш. Защото ти си, който пречиш, не те.
— А ако те са по-бързи?
— Ако са по-бързи… — пообърка се Нуми. — Не знам. Но това е закон. Забранено е да се убиват същества от други светове.
— И с колко такива същества сте се срещали вие там, от Пира?
— Не сме се срещали. Нашите космолети още не могат да ни отнесат до другите звезди. Пък на планетите около нас има само пиранци.
Ники се изсмя победоносно, като затисна с език дъвката, за да не я глътне. От това смехът му стана много особен, също като смеха на същество от другите светове. Ако сте чували как се смеят такива
