— Квадратчето показва температурата. Знаците друг път ще ти обяснявам. Ще гледаш само цвета на точилата в средата. Сега свети бяло, нали? Това означава, че може и без скафандър. Температурата е подходяща за незащитено тяло. Ако свети в розово, ще бъде нормално за скафандъра. Почне ли да става по-червена, трябва да бягаш. Скафандърът няма да издържи повече от няколко часа. Синята точка до нея показва, че можеш да свалиш шлема си. Въздухът около теб е добър за дишане. Ако точицата стане тъмносиня или съвсем почернее, не бива да сваляш шлема в никакъв случай. Има отрови. Това пък триъгълниче тук свети само в бяло или зелено. Но по-напред трябва да го приближиш към предмета или съществото. Ако засвети в бяло, значи е вещество. Ако стане зелено, значи нещото е живо и трябва да го пазиш.
— Пък и себе си да пазиш от него — вметна Ники Лудото. — А сега защо не свети?
Нуми изхлузи едната си ръкавица и приближи голата си ръка към триъгълничето. То мигом стана зелено като най-красивия смарагд. Изглежда много му се хареса нежната ръка на момичето.
— Видя ли?
— Е, теб и така мога да позная дали си жива, или не — заяде се Ники Лудото, макар че и на него фокусът му се хареса.
Той напипа в десния си джоб едно от металическите патрончета. Оказа се червеният апарат с упойващ газ. Доближи го към ръкава си и триъгълничето наистина стана снежно бяло. Хрумна му да протегне ръка към сивочерната загадъчна плът на Мало. Триъгълничето възвърна предишния си неутрален цвят — ни бяло, ни зелено, а мътно сиво.
— Защо не реагира сега?
— И аз не знам. Правих много пъти този опит, като изучавах Мало. Изглежда той не е целият от жива материя или пък е от съвсем непозната ни материя. На някои места свети като при живо същество, на други като при метал или минерал, а на такива места пък изобщо не свети. Затова си мисля, че може и да е вярна легендата на пиранци, която казва, че той бил измислен от някакви други, още по-висши същества.
— Трябва да се хване един такъв Мало — каза важно Николай Лудогорски. — Да се нареже и да се изследва под микроскоп.
Нуми го изгледа слисано и дълго не успя да каже нищо. После избухна:
— Как можа да си помислиш такова нещо! Как можа да го кажеш! Да убием Мало? Най-доброто същество във Вселената? Трябва веднага да се засрамиш, Николай Петров Иванов Стоянов Петков Драганов Стоянов Лудогорски — изброи тя гневно цялото му родословие, вместо приятелското „Ники“. — Хайде, засрами се! Много те моля, засрами се, ако искаш да си останем приятели!
Ники искаше да си останат приятели и се засрами. Но не защото бе изрекъл това глупаво мнение, а загдето не успя да изпълни нейната толкова настойчива молба, веднага да се засрами. Това не всеки го умее — да се засрамва, загдето не може да се засрами за нещо си, но Ники Лудото го постигна. И щеше дълго да се чувствува засрамен, че не може истински да се засрами, ако Нуми не му се усмихна отново дружелюбно. Изглежда изразът на зачервените му уши бе я задоволил. Ушите при момчетата също имат израз, не само очите и устата. Сигурно сте го забелязвали.
— Хайде! — подкани го тя и се зае да си поставя шлема.
А той използува залисията й, извади бързо от якето си джобното ножче и ластичната прашка, заедно с шепата телени кламерчета за стрелба и ги напъха в опразнения ляв джоб на скафандъра си. Това му попречи обаче да види, как и тя направи нещо скришом от него. Преди да си постави шлема, тя натисна онова бяло и нежно кокалче под кожата зад ухото си.
3
И ДЖОБНОТО НОЖЧЕ Е ОРЪЖИЕ. КАКВО Е НУЖНО, ЗА ДА БЪДЕШ ИСТИНСКИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ
Нуми мина през стената на Мало като същински призрак.
(Авторът на тази книга не е виждал призраци, но откакто се помни, е срещал това сравнение хиляди пъти в другите книги, а нали на книгите трябва да се вярва. Според тях призраците са безплътни и не признават нито врати, нито прозорци, все през стените минават. Това е твърде практично и нашите учени би трябвало да си помислят как да го въведат и при хората. Ще се спестят много строителни материали).
Ники веднага се гмурна подир момичето, но неочаквано стената го блъсна назад, както всяка стена блъска всеки непризрак. Той се отмести на крачка встрани, решил, че не е улучил мястото за излизане и пак опита. Стената хлътна леко, но не се отвори пред него. Той зашари с ръце по нея, натискаше я със стоманеното теме на шлема си, но тя навсякъде си оставаше непропусклива. Извади фенерчето и я обля с ярката му светлина. Беше си същата, а не го пускаше навън, както бе пуснала момичето, както бе пускала и него самия, когато отиваха към окото на Мало. Ники се ядоса и гневно я ритна, но сякаш ритна пружинен фотьойл. Тя го отхвърли така, че той, загубил опора, падна на задните части на скафандъра си. А на ритнатото място поникна като цицина шлемът на Нуми.
— Защо не идваш? — гръмна обезпокоено гласчето и в неговия шлемофон.
— Не ме пуска.
— Но защо? Ти нали се засрами? Нали истински се засрами? Чакай, ще го питам.
Ники едва сега се уплаши истински. Нима Мало си отмъщаваше?
Нали бил уж безкрайно добър и всичко прощавал? Нима и той четеше мислите му, както ги четеше Нуми, та бе разбрал, че не се е засрамил!…
И в уплахата си той вече искрено се разкая. Заповтаря му наум, та поне Нуми да не го чуеше: Прощавай, Мало, аз не го казах сериозно! Беше ей така, на шега. И от глупост. Пък и така са ни учили на Земята. Там, щом искат да изследват нещо, хващат го и го режат на парчета. Такава ни е цивилизацията, не съм аз виновен…
— Остави ножчето — избухна в ушите му една гръмовита заповед. — Нали те предупредих!
Беше Нуми, не Мало. Мало си оставаше както и досега загадъчно мълчалив. Но явно бе чул хвалбите му за ножчето.
Ники панически го извади от джоба си и го положи край себе си. Чак тогава го удари на молба.
— Ама какво оръжие е това? Виж го! Никакво оръжие не е, кажи му. С него и ноктите си не можеш да изрежеш, съвсем тъпо е…
А в същото време се пазеше да не помисли за останалата в джоба му прашка, която всъщност беше много повече оръжие от ножчето. Кламерчетата причиняваха ужасна болка, особено когато улучеха гол крак.
— Подай ръка! — прекъсна момичето оплакванията му.
Хвана здраво облечената му в скафандровата ръкавица ръка и безпрепятствено го изтегли подире си. Ники дори не усети, че минава през нещо.
— Скача се — каза Нуми. — Сега скачай!
Щастлив, че прашката бе минала заедно с него, той инстинктивно стисна клепачи и краката му тупнаха болезнено върху нещо твърдо. Отвори очи, но бързо примижа отново пред яркостта на гледката. Под обувките му се простираше жълта камениста почва, сякаш нажежена от слънцето пустиня.
Нажежаваше я непознато слънце. Не толкова ослепително, като земното, по-кротко и по-червено, но голата равнина светеше под него, защото на небето нямаше никакви облаци. Хоризонтът беше също такъв гол и вълнообразен и само единият му край блестеше някак по-особено, като синкава мараня.
Нямаше съмнение, че се намираха, ако не на друга планета, то в някоя пустиня на Земята. И додето ти стигаше погледът не се виждаше нищо интересно, освен самият Мало. А той отново и досущ си приличаше на оная гигантска сивожълта тиква, която бе стърчала пред входа на изложбата. Тук, в пустинята, той можеше да мине обаче и за някоя пясъчна дюна, каквито имаше по южното крайбрежие и на Черно море.
Дали не беше им се подиграл, този толкова загадъчен Мало? Нали трябваше да ги заведе някъде, където има вода! Но как няма да им се и подиграе, като му искат такива дивотии! Да идеш чак на друга планета, в друга галактика навярно, под пространството да минаваш и за какво? За да си измиеш оцапаната
