— И аз на елката мога да решавам бързо и къде-къде по-сложни задачи.
— Каква е тази елка?
— Съкратено е от електронен калкулатор. Ей такава мъничка е — показа й Ники с дланта си. — Татко е инженер и ме научи да работя с нея.
— Значи и вие имате изкуствени мозъци?
— Имаме, разбира се — похвали се той от името на земната цивилизация. — Само че не ги пъхаме в главите си.
Но после трябваше и да се позасрами заради земната цивилизация, защото Нуми измъкна споменика на Даниела. Вече цял месец го носеше в чантата си и все не му хрумваше какво да й напише. Смущаваха го и подмятанията на съучениците му, че тя била влюбена в него. Побърза да каже:
— Това не е мое. На едно момиче от нашия клас е.
— Даниела ли се казва? — прочете Нуми името й. — Интересно звучи. Не бива ли да го чета, като е чуждо? Иска ми се да науча нещо за земните момичета.
— Нищо няма да научиш. Тя и нищо не е написала, освен въпросите. Други и пишат тук нещо за спомен. И все глупости, разбира се.
Кориците и първата страница на споменика бяха облепени с изрезки от списания: реклами за леки коли, за цигари и бижута, снимки на киноартисти и киноартистки. Тях Нуми хареса като странни за нея, но чуждоземни вещи.
— А тези въпроси за какво са? — попита момичето от Пира, като се спря на втората страница.
Под заглавието „лексикон“ на нея имаше дълъг въпросник, на който трябваше да отговори всеки, преди да впише в споменика своето посвещение. „Лексикон“ означаваше съвсем друго и повечето деца го знаеха, но въпреки това по някаква необяснима мода, озаглавяваха с нея тези въпросници.
Първият въпрос задължително питаше за името, рождената дата и класа, но и останалите въпроси се срещаха в повечето споменици.
— Чрез тях притежателят на споменика иска да опознае и запомни съученика или съученичката си — обясни й Николай.
Нуми ги зачете: Каква кола имате? Имате ли музикална уредба и каква марка? Коя марка джинси предпочиташ? Ходил ли си в чужбина? Коя марка уиски предпочиташ? Коя марка дъвка…
От тях Ники можеше да отговори само на въпроса за дъвките. Донякъде му беше мъчно, че си нямаше дори истински джинси, донякъде го беше и яд, затова не бе попълнил досега оставеното му място.
— Това ли са най-важните неща за човека от Земята? — попита пиранското момиче.
— Никак не са важни.
— Тогава защо пита все за тях? Аз бих питала за други работи, ако искам да науча нещо за някого…
Кой знае защо, Ники затаи дъх по същия начин, както бе го затаила тя, когато очакваше да реши задачата.
— Аз бих го питала например — продължи замислено Нуми: — Кога обичаш повече слънцето? Когато изгрява, или когато залязва? Бих питала: От какво най-много се плашиш? И на кое най-много се радваш? Бих го питала от какво има най-най-голяма нужда. И коя дума най-много харесва. Бих го питала още: Кое е най-хубавото нещо, което ти можеш да направиш за друг човек, и кое най-лошото, което си способен да му направиш? И така нататък.
— И аз бих питал за такива неща — веднага се съгласи Ники.
И не я излъга. Макар да не му бяха хрумвали такива въпроси, щом ги чу, искрено му се стори, че ако би си направил споменик, той би задавал подобни въпроси — а не за леки коли и марки уиски, след като никога не бе близвал това питие.
Нуми примига радостно насреща му и той откри, че тя е не само по-умна от Даниела, но като че ли беше и по-хубава. И почервеня от откритието си.
А сигурно и на нея й се прииска да го види по-хубав, защото тя рече внезапно:
— Ще кажа на Мало да потърси по-напред някъде вода. Не можем да се явим пред третата цивилизация с мръсни муцуни.
И пъхна пръстче зад ухото си.
ГЛАВА ВТОРА
1
ТРУДНО Е ДА СЕ ВИДИ НЕВИДИМА ДУПКА, ОСОБЕНО АКО ТЯ ИЗОБЩО НЕ СЪЩЕСТВУВА. ЗАКОНЪТ НА ПИРА
Трябваше да му се признае: умееше това момиче да измисля игри! Ето че щели да минават и под пространството, та по-бързо да стигнели до нужната им слънчева система.
— Има ли подлез — запита инженерският син. — Кой го е построил?
— Опасно е, повярвай ми — настоя момичето. — То си е истинска смърт. Прави, каквото аз правя, иначе може и да не се съживиш.
И му нахлупи шлема, преди той да бе направил опит за възражение. Пристегна нещо около врата му, опипа целия му скафандър, после се зае със своя шлем. Ники й правеше разни гримаси през лицевото стъкло, готов вече за всяка лудория.
В шлема се дишаше по-леко, въздухът беше по-свеж и по-хладен, отколкото в корема на Мало. Нуми бе го уверила, че в гърбицата на скафандъра имало много кислород в някакво непознато за земните хора свръх-плътно състояние.
— Лягай по корем! — изгърмя внезапно в ушите му, така че Ники подскочи стреснато. — Не дишай!
Тя бе се проснала вече по гърди и яростно дърпаше крака му. Зарадван от шлемофона и кислорода, които правеха играта съвсем като истинска, Николай весело се търкулна до нея. И добре, че не се забави повече, защото в следващия миг върху му се стовари една чудовищна тежест. Ако бе останал прав, ударът сигурно щеше да го залепи като пощенска марка някъде из търбуха на Мало. Сякаш най-малко четирикрил гардероб бе паднал върху него.
Тялото му потъна в омекналия под. Цялата кръв нахлу в краката му; те станаха тежки и корави като железа — аха да се откъснат и сами да отлетят назад! Сърцето му спря. В мозъка му оглушително забучаха десет мотоциклета без заглушители на ауспуха. После всичко изчезна внезапно: и краката, и сърцето, и главата му с мотоциклетите в нея. Както при истинска смърт.
Знае ли някой колко трае смъртта? Едва ли! Ако умрелият се съживи, друг може да му каже колко е траяла смъртта му. Може и да му го докаже с часовника или с датата на вестника. Възкръсналият обаче не ще придобие от това чувство за изтеклото време и никога не ще го усети. Защото където има смърт, там времето не съществува. И обратното. Значи смъртта спокойно би могла да бъде наричана и с друго име — безвремие. Което поне не ни звучи толкова плашещо.
Когато Ники се съживи, той просто не помнеше какво се е случило с него. Най-напред сърцето му направи няколко плахи удара, с които отмери започналото отново да тече в него време. Мозъкът му преброи едва следващите и се разтревожи, че са толкова слаби. Тогава в него възникна усещането, че се е случило нещо много страшно. Но не знаеше какво точно. Ето защо той си каза само: „Убиха ме! Умрях!“ И то бе единственото, което можа да си каже. Но щом един, мозък е в състояние да си казва каквото и да било, то винаги означава, че той е жив. Мозъкът на Ники обаче не знаеше това и не посмя да даде заповед на очите му да се отворят, та да види къде попада след смъртта си едно момче с прякора „Лудото“. Дали наистина в ада, както го плашеше религиозната му баба.
