хапчето.
Глътна го и зачака. След малко стомахът му осезателно се изпълни с нещо, което се усещаше като оная каша, дето бе я пил веднъж, когато му преглеждаха червата на рентген. А гладът бързо прибра ноктите си, с които бе драскал по стените му.
— Още ли си гладен?
Ники се заслуша в стомаха си, както тя се заслушваше в изкуствения си мозък. Отвърна плахо:
— На устата още ми се яде.
— Буф! — извика пиранското момиче любимото си възклицание. — Откъде да ти взема сега пък нещо за устата!
Ники се пресегна към якето си, което вече бе изсъхнало. Имаше в джоба си още няколко дъвки. Нуми не разбра намерението му и го спря:
— Не се обличай в твоите дрехи. Може да минаваме под пространството.
Той предпазливо й се присмя, защото все пак много от чудесата, за които тя говореше, изглеждаха истински:
— А дъвка може ли да се дъвче там отдолу, под пространството?
— Какво да се дъвче?
Той и подаде една от дъвките; бяха от най-скъпите, в красива опаковка.
— Само че я развий по-напред! Като си от друга цивилизация, да не вземеш да я сдъвчеш със станиола.
— Но аз нямам нужда да дъвча нещо!
— Опитай де, аз как глътнах твоето хапче! А това поне е вкусно.
Нуми предпазливо обели дъвката, огледа я, помириса и полекичка я постави на езика си. Смукна един-два пъти и веднага я изплю в шепата си.
— Но то е направо отвратително!
Земното момче се засегна.
— Разбират ти мозъците от дъвка!
— Вземи си я, щом е толкова скъпоценна. Ние на Пира винаги уважаваме вкусовете на другите. Извинявай, че така се изразих. Беше неволно.
Ники си я прибра обратно в омачкания станиол. Като се поизмиеше, можеше пак да се употреби. И за да й покаже как става това, усилено задъвка своята дъвка.
След няколко секунди само беше готова. Той внимателно я оформи с език зад зъбите си, изостри устни и полекичка наду. Пред устата му се появи едно мъничко бяло балонче, което веднага започна да расте.
— Какво е това? — смая се пиранското момиче.
Ники бе на върха на щастието си. Никога от устата му не беше излизал толкова голям балон! Но не биваше да се прекалява и той предпазливо го заприбира обратно в устата си. Чак когато дъвката отново се превърна в топче, отговори:
— Вашата цивилизация може ли да прави такива работи?
— Не — призна си съкрушено момичето от Пира.
— Видя ли! Какво ми се фукаш тогава?
— Какво ти се…?
— Буф — подигра той и странното й възклицание. — Фукаш, перчиш, репчиш, емчиш…
— Нищичко не ти разбирам, Ники! Ще включа мозъка си.
— Недей, недей! Исках само да разбереш, че и аз така не ти разбирам много неща.
— Но защо не ми позволяваш да включа мозъка? С него те разбирам по-добре, отколкото с думите.
— Неприлично е да се четат чуждите мисли.
— Неприлично е да се мислят неприлични неща — възрази Нуми, но после се съгласи с него. — Значи и ти се плашиш? Вярно, другите се плашат. Но аз не съм виновна, повярвай ми! Татко сигурно също не е знаел, че като се включат заедно двата мозъка, ще се получи такава способност. Но пък ако не беше той, щяхме тогава да загинем и нямаше да се срещнем с теб.
Тя май наистина се радваше, че го е срещнала! И очите й, които го оглеждаха, сякаш също се радваха. Внезапно тя се обади с присъщото й простодушие:
— Знаеш ли, ти си много хубаво момче, но като дъвчеш така непрекъснато, ставаш грозен. И имаш нещо изцапано под носа.
Неприятната изненада едва не натъпка дъвката в гърлото му. Той светкавично обърса с длан горната си устна, а едновременно с това ловко изплю дъвката в шепата си, почеса се уж несъзнателно по тила и я залепи зад ухото си. И това им беше хубавото на тези дъвки — че здраво се залепваха навсякъде. После Ники извади носна кърпа от якето си, наплюнчи я и усилено затърка носа и устата си.
— Не се маха — рече Нуми все така досадно втренчена в лицето му. — Ще кажа на Мало да ни свали на някоя планета с вода, та да се измиеш. Но не се безпокой, не те прави чак толкова грозен.
А с това пак го накара да се изчерви. За да се прикрие, той се наведе и разтвори пред нея ученическата си чанта. Подаде й наслуки един от учебниците си.
Нуми жадно го запрелиства, но веднага помоли за разрешение да включи изкуствения си мозък, та по-бързо да научела всичко. Николай се съгласи, а тя се задълбочи в четенето. През това време той с всички сили се стараеше да не си помисли случайно нещо неприлично и колкото повече се стараеше, толкова по-трудно му се удаваше това. Защото един дявол знаеше какво е прилично и какво неприлично за неизвестната му цивилизация Пира.
— Тук много неща не са верни — въздъхна след малко експерименталното момиче.
Николай надникна и видя, че бе й дал учебника си по физика. Рече:
— Е, хайде сега, ще се обиждаме на цивилизации! Ако искаш да знаеш, всяка цивилизация си има свои истини и всяка е права за себе си.
— Да, но трябва да има и някои общи истини, нали? А тук, дето се описва устройството на материята и на звездите, повечето неща не са верни. Пък материята е една и съща и на Пира, и на Земята, и навсякъде.
— Извинете, госпожице Пиранска — рече Ники Лудото, — ако аз прочета във вашия учебник какво пише за материята и го кажа после на изпита, даскалката ще ми завърти ей такава двойка! Всичко е относително, е казал един велик наш учен.
— Виж, това е вярно — съгласи се пиранското момиче и продължи да прелиства придирчиво другите му учебници.
А от това на осмокласника Николай Лудогорски му ставаше все по-неприятно, въпреки че не обичаше кой знае колко учебниците си.
— Дааа — заключи мъдро Нуми. — Наистина се налага нашите две цивилизации да се срещнат и заедно да обсъдят някои неща. Много противоречия има.
— А после ще цъфне някоя трета и ще им рече: вие сте били страшни глупаци, бе!
Нуми се засмя:
— Вярно! Голяма бъркотия е с тия различни цивилизации. Май че ще е по-добре изобщо да не се срещат, а?
— Е, чак това не исках да кажа — отстъпи Ники. — Все пак ние с тебе горе-долу се разбираме, нали? Я кажи на Мало да ни заведе по-напред при някоя трета, да видим какво ще стане!
— Искаш ли наистина? — засия момичето. — И вече ми вярваш?
— Разбира се — отвърна той дебело. — Така и така сме тръгнали из космоса, дай да свършим и някоя полезна работа!
Експерименталното момиче се съсредоточи, лицето му стана сериозно и малко тъжно, после отново светна.
— Съгласи се. Чувствувам, че се съгласи.
И посегна за следващия учебник. Беше математиката. Земните учени твърдяха, че тя била еднаква за всички в космоса и се готвеха дори да разговарят с другите цивилизации на математически език, но Николай Лудогорски прехапа боязливо устни.
