— Но аз трябва да ти помогна да облечеш скафандъра. Ти не знаеш как.
— Голяма работа, един скафандър! Колко му е! Пък защо ли трябва и да го обличам, имам си дрехи.
— Ако Мало поиска да ни заведе на далечна планета, сигурно ще се наложи да минаваме под пространството. Без скафандър не може. Гледай тогава!
Нуми, която бе се прикривала досега с донесения втори скафандър, го пусна да падне и преспокойно посегна към своя. А момчето, вместо да внимава как се облича скафандър, едва не нагълта от миризливата каша, в стремежа си бързо да обърне глава на другата страна. За да прикрие смущението си, рече дрезгаво:
— Пространството да не е маса или надлез, да се минава под него.
— Ще видиш — отвърна му кротко Нуми. — Хайде, излизай вече. Аз ще се обърна, щом толкова те е страх да не разбера, че си произлязъл от маймуната. Нали видя как се облича?
— Видях — излъга я Ники. — Няма да се обърнеш, нали?
Нуми се засмя, но наистина стоеше вече с гърбицата на скафандъра си към него. Не бе надянала само ръкавиците му и те висяха от двете страни на китките й.
Николай се наведе за собствените си дрехи, но съзря край тях скафандъра и бляскавото изкушение надделя. Той приличаше на гащеризон от плътна, сякаш метална материя. Краката му, макар и мокри, влязоха общо взето лесно в крачолите и странната материя веднага плътно се залепи за кожата им. Той напъха и ръкавите, но гърбицата, доста тежичка, се залюля насам натам и му създаде затруднения. А гърдите и коремът му си останаха открити, защото не намери никакви копчета и закопчалки по скафандъра. И все пак в тоя вид можеше вече да поиска помощ.
Нуми весело се обърна. Хвана двата края на скафандъра над корема му, разтегна ги, положи ги един над друг и те веднага се залепиха. Като невидим цип или лейкопласт. Пръстите й се преместиха към гърдите му.
— Тесничък ти е, но ще стане. Много са ти широки гърдите.
— Занимавам се с културизъм — похвали се той задъхано.
— Какво е това? — попита Нуми, но също като някои земни момичета, преди да бе получила отговор, попита за нещо друго: — А защо ти бие така силно сърцето?
И пак така безцеремонно положи дланта си точно над сърцето му. А от това то, естествено, залупа още по-силно. Залупа като ритната консервена кутия по паважа на улицата.
— Така ли е при земните хора?
— Различно — изхриптя Ники. — Някой път по-силно, някой път по-слабо.
— И от какво зависи?
— Ами… когато тичаш, бие по-силно. Понякога зависи и от чувствата.
— Ти сега имаш ли чувства — запита го тя, сигурно защото не беше тичал. — Какви са твоите чувства?
Ники се дръпна от ръцете й.
— Ей, ти с кой мозък питаш така глупаво?
И сам хвана двата края над гърдите си, а понеже беше ядосан, ги опъна така силно, че веднага ги залепи.
— Видя ли? Мога и сам.
— Но защо да не те питам, Ники? Аз още много неща не знам за хората на Земята. Само каквото слушах по радиото ви. Пък и то бяха все едни такива… никакви приказки. Намерих чантата ти. После ще те науча как да си служиш и с шлема, пък ти ще ми покажеш какво имаш в чантата си. Искаш ли?
Преди да се съгласи Ники разрови наум чантата си, да види дали нямаше нещо, което да не е за пред момичета. Май че този път нямаше.
Скафандърът бе го превърнал в красив космонавт. Като наденеше после и шлема… Да, играта ставаше все по-забавна. И си струваше заради нея да му пишат неизвинени отсъствия. Този срок не бяха толкова много, та чак да му намалят поведението. Само класната щеше да рече: „Николай, пак ли си решил да оправдаваш прякора си? Не се насилвай толкова, вярваме ти!“. А класът щеше да се захили злорадо. Но като им разкажеше какво е преживял, ще си глътнат езика…
— Възможно ли е човек да глътне собствения си език? — попита удивено Нуми от Пира.
— Ей — закани й се той, — нали обеща да не включваш мозъка си?
— Няма, няма! — посегна тя бързо зад ухото си.
Той обаче пак не видя дали тя наистина го е изключила и си каза, че ще трябва да внимава какво мисли. А от това настроението му се развали.
Защото, съгласете се, едва ли има нещо по-неприятно от това, някой непрекъснато да ти наднича в мозъка. Какво ще остане от мъничкото свобода на човека, ако трябва и в мислите си да внимава, както е задължен да внимава в училище и по улиците — да не го спипа някъде класната или директорът, да не блъсне някого, да не пресече на червен светофар. В мислите си поне човек може да пресича на каквито си иска светлини и да блъска каквото и когото си ще. А по-голямо удоволствие от това има ли?
8
НЕ СЕ ЖИВЕЕ САМО С ХАПЧЕТА. ЧИЯ ЦИВИЛИЗАЦИЯ Е ПО-ВИСША. ДА УВАЖАВАМЕ ВКУСА НА ДРУГИТЕ
Шлемът имаше, както се стори на Ники, доста по-сложно устройство от скафандъра, но той и за скафандъра нищо не знаеше. Много по-късно щеше да се убеди какво смайващо изобретение бе и той.
Четири тръбички стърчаха току пред устата му. Те се задвижваха при нужда с езика. Първата и втората пускали направо в устата лекарствени средства — едната против болки и за ободряване, другата против температура и заразни болести. От третата можело да се смуче вода, а четвъртата ти давала хапчета за храна. Освен това имаше приемател за външните звукове и шлемофон, настроен на вълната на скафандрите, които се произвеждали на Пира.
— Да опитам ли от хапчетата? — рече Ники, след като се убеди, че третата тръбичка наистина впръсква истинска, макар и малко сладникава вода.
— Но ти още ли си гладен? — изненада се Нуми. — Не може да бъде! В тялото ти е влязло всичко, което ти е нужно.
— Кой го знае къде е влязло — отвърна Ники. — Стомахът ми е празен.
— Извинявай! Само за момент!
Нуми постави пръстче зад ухото си и се заслуша. Сигурно питаше изкуствения си мозък, що за странно явление ще да е това. А Ники се постара да не мисли през това време нищо лошо.
След няколко секунди Нуми махна пръста си от копчето и отвори голямата лъскава кутия, през която уж бе говорила на изложбата. Беше пълна с всякакви метално лъскави предмети. Отвинти едно патронче и сипа в дланта си мъничко хапче.
— Това вземи, остави онези от скафандъра. Ще ни трябват, когато слезем някъде. Гълта се. Но те предупреждавам, най-много по едно ще ти давам на… да кажем, на сто часа по вашему. Трябва да ги пестим, защото сега сме двама.
Скафандърът на Ники сякаш се напълни с мравки — така плъзнаха по тялото му тръпките на ужаса. Но и всеки земен човек би се ужасил по същия начин, ако обещаят да му дават, вместо храна, на… — сто часа са пели пет дена! — по някакво си хапче.
— Но аз ще умра!
Момичето експеримент неумолимо възрази:
— Няма да умреш. Питах мозъка си. Това е само защото стомахът ти е свикнал на голямо количество. Иначе имаш сега достатъчно храна в клетките си. Хайде, гълтай!
— Да не би да е нещо…
— Но ти какво си мислиш за мен! — скокна момичето в искрено възмущение и той побърза да глътне
