— Остави това! Седни да си поприказваме! Едно уиски?
Зентано седна срещу него, но категорично отказа питието.
— И така, от какво се оплакваме? Почакайте с уискито, моля ви! След прегледа!
— Нищо. Нищо ми няма. И както си седя и ми няма нищо, изведнъж откачам — заразправя президентът и оживено размърда дребничкото си тяло. Очевидно бе преодолял вече своя страх. — Някакъв глас любезно ме поздравява и се осведомява дали би могъл да ми зададе няколко въпроса. Представя се за същество от друга цивилизация. Невъзможно му било да ми се покаже заради не помня какви си условия, но ме уверява в миролюбивите си намерения…
— За пръв път ли? — прекъсна го лекарят.
— За пръв. Преди малко беше. Е, и… поприказвахме си. После аз го пратих по дяволите.
— Какви въпроси ви задаваше?
— Не можеш да си представиш какви наивни и глупави въпроси! Пък уж друга цивилизация били. Сякаш изпитваше петокласник по гражданско учение. Какво било социалното устройство на страната, как се осъществява управлението, как и защо съм бил избран да управлявам този народ…
Доктор Зентано кимаше приветливо, но изпод полуспуснатите си клепачи оглеждаше с нещо като разсеяна пресметливост повехналото му лице.
— А вие?
— Казах му да си намери Макиавели и да го прочете. Нещата не са се кой знае колко променили.
— И как го пратихте по дяволите?
— Казах му да ми се маха от главата. И че всичко това, за което ме пита, го има в книгите, че има и цял куп професори по държавноправни науки, тях да разпитва…
— По-интимни въпроси не задаваше ли?
Президентът бе се увлякъл в спомена си, ръцете му импулсивно заръкомахаха.
— Като му рекох така, той помоли да ми зададе тогава някои лични въпроси, как сме устроени ние, хората, и не помня още за какво, но аз му рекох да иде при жена ми, като иска да узнае нещо интимно за мене. — Президентът се засмя възбудено и с още по-голямо удоволствие добави: — Макар че, между нас казано, докторе, тя вече е позабравила интимните неща в мене.
Зентано не реагира на шегата му. Беше достатъчно посветен в частния живот на това дребничко човече, комуто не стигаше целия народ, за да демонстрира самочувствнето си, та се опитваше непрекъснато да го доказва и на колкото се може повече жени.
— И какво, гласът си отиде, така ли?
— Извини се за безпокойството и си отиде. Много любезен беше.
— Значи… си отиде веднага, така ли? — подчерта лекарят недоверието си. Една халюцинация не си отиваше по заповед, дори и президентска да е.
— Ако не задаваше такива идиотски въпроси, щях да го задържа да си поприказваме. Интересно е да си приказваш с невидими хора, нали?
Пръстите му обаче в разрез с думите избарабаниха нещо морзово по лъскавия плот на масата — антикварна вещ, също от нечии будоари.
— А усещане за присъствие?
— Разбира се. Но не на конкретно място. Имаше нещо наоколо, което после също изчезна.
— След уискито ли?
— Май че да — призна си държавният глава и по възшироката му пижама мина тръпка, както по лъскавата повърхност на духнато от нисък ветрец езеро. — Но преди това не бях пил.
Психиатърът се изправи, макар никак да не му се слушаха интимните признания на това свирепо мъниче, което редовно си облекчаваше душата пред него в психоаналитични сеанси. Държеше на тях, като на всекидневния масаж, както на спортните упражнения и винаги окуражаващите предсказания на придворната му врачка, защото настояваше да господарува над изтерзаната страна поне още три-четири десетилетия.
— Легнете, господин президент. Многократно си позволих да посъветвам и вас, и съпругата ви да престанете с тия спиритически сеанси, да прогоните своите любими астролози и врачки…
— Няма за какво да лягам — озъби му се президентът в защита на мистиката, която неизбежно покорява подобни хора и режими. — Щом знаеш повече от тях, казвай сега какво е!
— Мой дълг е да ви прегледам.
— И ще кажеш, че е от нервите, това и самичък си го знам. Кажи по-напред какво мислиш!
Доктор Зентано седна отново насреща му, усмихна се професионално.
— Няма нищо тревожно, разбира се…
— Разбира се — подигра го президентът и скочи от креслото, зашляпа бос по килима. — Само не ми започвай с дежурните успокоения! Тревожно е!
Лекарят търпеливо посъзерцава жълтеникавите му крака, ритнали, преди да станат, везаните ориенталски чехли, после го стресна с една високо и остро изречена заповед:
— Седнете и се обуйте!
Президентът сепнато прекъсна разходката си, втренчи се изненадано в очите му, не издържа на хипнотичната им сила и послушно се върна на канапето; омекна, почти рухна в пижамата си, която цялата се набръчка. Лекарят улови китката му; излишно бе, но меренето на пулса успокоява пациента, а на лекаря дава време да поразрови знанията си, ако ги няма — да ги съчини. Какво да му каже? Слуховите халюцинации са свързани с доста точно определени заболявания, от каквито президентът не страдаше. По- лесно би било наистина, както и друг път, с две-три изречения и с равния стъклен блясък на зелените си очи да го превърне в един сгърчен червей. Диктаторът имаше нужда от време на време да се превръща пред своя лекар в разкаяно дете, което изплаква чувството си за вина след направените пакости. Но Зентано не искаше тази вечер да му дарява облекчение, пък и той после отново щеше да настоява за обяснение. Какво да му каже? Един психиатър е длъжен да може да обяснява на пациента ся и онова, което сам не знае; като гледачката на кафе, която вижда всичко в мъничкото черна тиня на дъното на чашата.
— Господин президент — засъчинява предпазливо той. — Вие сте прав. Тревожно е. Наистина е тревожно! Но само като начало на нещо, което лесно би могло да се преодолее, стига да се осъзнае добре. Това си е закономерна криза у мъжа на нашите години — деликатно приобщи Зентано и себе си, макар да бе десет години по-млад. — Не се обиждайте, господин президент, но ние с вас сме вече отвъд баира на живота, на обратния му склон. Там ритъмът се сменя рязко, а това предизвиква всякакви сътресения. За да ви стане по-нагледно, представете си го наистина като баир. Вървим нагоре, весели и запъхтени, бързаме да стигнем върха и целият ни организъм е подчинен на усилието да се придвижваме към целта си. Тя обикновено излиза не това, което сме си представяли и желали, но не там е главната беда, а че улисани в нея, проваляме върха, без да го усетим… „Доста съмнителна картина“ — рече си психиатърът, но вече бе го изрекъл, а всяко наречено нещо трябваше допълнително да се обяснява. — И така… Разбирате ли, екселенц, улисани, пропускаме да се поспрем на върха, да си починем, да се огледаме, да усвоим съзнателно постигнатото, да се подготвим и за горчилките на идното. Вместо това ние със същото темпо, без почивка, без преход сме продължили, докато един ден, потресени, осъзнаваме, че сега вървим надолу, не нагоре. А надолу се върви другояче, там усилието ни не е да се катерим към целта, там то трябва да задържа инерцията на устрема, както по нанадолнището сменяме скоростта, та съединителят да може да задържа колата, да й служи за спирачка. Но както ви казах, ние сме неподготвени, защото никой не ни е и учил на това, как се върви отвъд баира, изненадани се оказваме и с ужас долавяме, че не ние командуваме вече собствените си усилия и времето си, че времето пред нас ни всмуква като бездна, и то с нарастваща скорост, а там долу, господин президент… — Зентано направи една пауза, в която умело изигра драмата на лекаря, почувствувал се длъжен да каже цялата истина на пациента си. — Там долу, екселенц, в подножието на баира, лежи друга цел, не нашата, не предишната, там долу, отдалеч се вижда отвореният ни гроб.
— Ей — подрипна лъскавото човече. — Затова ли си дошъл, за смърт да ми говориш!
Зентано стисна силно китката му, укроти го с поглед.
— Аз ви отговарям, господин президент, както трябва да почнете сам да си отговаряте. Иначе въпросите на оня глас, който сте чули, ще престанат да бъдат наивни. Пък и съвсем не са били така наивни, както ви се е сторило. Това са все екзистенциални въпроси и са страшни именно с привидната си наивност.
