— Уф — възмути се весело доктор Зснтано. — Напоследък телевизията ни сервира прекалено много научна фантастика! Ще трябва да я пообуздаете, госпожо. Току виж, населението почнало да не разчита на себе си и на своите ръководители, а на чуждите…
— Жорж — прекъсна го тя и той поблагодари на глупостта й, която му позволяваше да пуска понякога опасни двусмислици. — Направи нещо, Жорж! Искам да спя. Утре имам важна работа, а ще бъда парцал.
И по цяло денонощие да спиш, пак ще си бъдеш парцал, поде той думите й в себе си, а иначе каза с най-добродушната си ирония:
— Мадам, не ми се ще сега да ви разпитвам какво сте си говорили с чуждата цивилизация. Това са прекалено интимни работи. Имате ли някакво определено желание, нещо, което сама чувствувате, че би ви помогнало? Защото според мен един валиум ще свърши добра работа.
Не само президентшата, повечето гранддами и богаташки в тая бедна страна плащаха скъпо и прескъпо на личните си психоаналитици. Някогашните монаси-изповедници бяха се преродили в тях, а често те не бяха дори и лекари, само сладкодумни и бързомислещи шарлатани. Зентано владееше, разбира се, омайващата им техника, която даваше в някой случаи психотерапевтичен ефект, бе принуден да я прилага, за да не го прогонят, но се боеше, че тя може да погуби в него сериозния психиатър. Затова гледаше обикновено да отклони президентшата от психоаналитичния сеанс, рискувайки тя да пожелае пък той да легне до нея. През два-три месеца веднъж тя го заставяше да затваря очи и напрегнато да си представя някое пожелавано някога момиче, та да може да целува рибешката й уста. За това именно бе му намекнала одеве и художничката. Но господарката й, слава богу, предпочиташе по-често репродукцията пред конкретната мъжка прегръдка.
Преди няколко години той опита и с репродукции да стигне до корените на силната й невроза. Караше я по половин час да се гърчи и стене във въображаем любовен акт, а тя взе, че съвсем по държавнически оцени изтощителния иначе психиатричен метод. Защото той хем облекчаваше сексуалния й глад, хем й позволяваше да се пази от необмислени приключения. Така благодарение на своя психиатър сред населението тя минаваше за глупава и зла, но иначе твърде морална жена, чието име не се свързваше с никакви подобни клюки. Пък и протежетата й — художници, писатели, актьори — можеха да спят необезпокоявано.
Зентано отдавна бе проклел тогавашните си опити, съжаляваше и сега, виждайки как у нея отново се разбуждаше „държавническото начало“. Тя се огледа, сякаш да се увери, че действително няма свидетели, вдигна се и с привичен жест изхлузи нощницата през главата си. Отметна цялата завивка и легна в заучената поза. Около гърдите й също се виеха белезникави паяжинни срезове. През тях хирурзите- дизайнери бяха напъхали част от мазнината, която бяха смъкнали от задника й, та да й направят тия едри и твърди като на древна статуя гърди.
— Красива сте, мадам — рече Зентапо, без да я гледа. — Човек не се насища да ви гледа. Нима трябва тая красота…
— Репродукция! — прекъсна го тя, решила, че той й се самопредлага.
Психиатърът преглътна надигналото се в гърлото му отвращение. Вяло разтърка с шепи лицето си, дълго го търка, а когато го откри, срещна широко отворените й очи. Сега те не бяха както обикновено, студено заповядващи, а стоплени от молбата-очаквапе. Той се втренчи внимателно в тях, хвана отново ръцете й. Не беше нужно да се напряга особено, защото тя вече с желанието си почти се самохипнотизирваше. Сигурно си имаше готов в мозъка и оня мъж, който й бе потребен в момента — само трябваше да й подскаже: „Ох, колко го обичаш! И ето той е в прегръдките ти, нетърпелив и силен, и двамата се хвърляте с всичката си страст един в друг. Приеми го… приеми го… той е в теб и ти си в него… и си безкрайно, безкрайно щастлива…“ Но дори и от тия приказки нямаше нужда, просто понякога той искрено я съжаляваше и по-скоро неволно й казваше няколко хубави думи, за да подтикне въображението й към по- човешката страна на изживяването.
Направи го и сега, но побърза да се отвърне от нещастницата, която вече стискаше до посиняване гърдите си вместо своя въображаем любовник и мяташе из въздуха разчекнатите си крака. По-рано сегиз- тогиз в него се пръкваше мъничко от порочната наслада на воайора, но той бе нормален мъж и в повечето случаи дълго след такъв сеанс не можеше да пожелае жена. Затова се и зае веднага с илюстрованото списание от нощното шкафче, та по възможност да не чува кучешкото скимтене на устремената към свия самотен оргазъм президентша. И в този миг един тих, мелодичен, почти сладък глас го запита със сладичко любопитство:
— Извинете, това, което тя прави сега, какво е? Защо го прави?
Списанието падна от ръцете му, но пак гласът го изведе и от вцепенението:
— Не се плашете, молим ви. Тя нали ви каза — от друга цивилизация сме. Искаме да разберем…
Лекарският дълг го задържа още, колкото да прекъсне с два неотмерено силни шамара противоестествения любовен екстаз на президентшата, след което доктор Зентано просто избяга.
3
Пусна двете резета на входната врата, заключи след себе си и хола, остави пистолета с вдигнат предпазител на бармасичката и се тръшна на близкото кресло. Чак тогава осъзна, че е станал смешен в паниката си: Психиатър си, дявол да те вземе, ако Бико е решил с някакви просташки номера да подлудява господарите си, ти поне не се хващай! Остави мистиката на тях, те без нея не могат. А халюцинация не беше, макар… отгде да знаеш, след като и двамата така настойчиво ти внушаваха, че са разговаряли… Не, не, генералите не случайно бяха изиграли номера най-напред пред Строс, та да ги подготвят!
Той скочи отново и занадннча във всички ъгълчета и инсталации, където можеха да бъдат монтирани подслушвателни апаратчета — „дървеници“, както бе ги кръстила още някога европейската преса. За репродуциране обаче, доколкото разбираше от техника, бяха нужни високоговорители, а те винаги са по- големи от микрофонните приематели.
Гласът се обади зад него така ясно и естествено, сякаш притежателят му се намираше насред хола. Пистолетът си лежеше зареден на масичката, но гласът сякаш бе създаден да успокоява, не да плаши — мек, топъл, нещо средно между алт и баритон, ни женски, ни мъжки, с малко равни интонации в любезността си.
— Не се плашете, молим ви! — бе казал гласът насред търсенията му из хола. — Ние само ще ви попитаме за някои неща. Разбрахме, че вие сте човекът, който най-добре може да ни обясни…
— Откъде говорите? — изхриптя Зентано, оглеждайки се.
— Тук сме, при вас. Не можете да ни възприемете, защото сме разум от друг тип, с друго устройство. Не искаме нищо друго, освен да разберем вашия разум.
— Щом говорите нашия език, значи, познавате и нашия разум. Езикът е изява на разума.
Психиатърът бе повъзвърнал самообладанието си, в края на краищата един глас не носи пряка заплаха. Холът беше заключен, пистолетът — близо до ръката му. Нямаше и никакво усещане за присъствие на някого, както бе се сторило на президентшата. Той се насили към естествено поведение, но за да го поддържа, бе му необходима подкрепа. Отиде до барчето, опитвайки се да изглежда сам в хола. Измъкна бутилка уиски и чаша. Пресилено бавно извади лед от вградения хладилник, седна в креслото до пистолета, съсредоточено заприготвя питието си: първо леда, после уискито отвисоко върху него, та да се разбива, после шприца сода; разклащане и — възвестяващият блаженство гонг на леда и кристала. Гласът сякаш бе изчезнал, сконфузен от възражението му, но се обади в мига, когато чашата допря устните му:
— Това какво е и защо го пиете сега?
— Ей — ядоса се психиатърът на идиотската шега. — Нали щяхте нещо за разума да питате? Тона няма нищо общо с разума. А най-добре е да отложим разговора за утре, късно е вече, спи ми се.
Все още вярваше, че разговаря с неоткритата инсталация на Бико или Мелис, или на двамата, гласът обаче направи едно признание по начин, който бе над възможностите на техните агенти:
— Ние още не можем да разберем кое при вас е същественото. Казахте, че езикът бил изказ на разума. Изучихме го сравнително добре, но той ни дава толкова противоречива информация, че в повечето
