случаи ни пречи да схванем мотивациите на човешкото поведение. Затова дойдохме при вас, при най- изтъкнатите хора тук. Вие сигурно сте най-умните и най-знаещите, щом управлявате другите хора.
Няколкото едри глътки уиски бяха повлияли вече на „мотивациите на неговото поведение“. Зентано реши да сервира на генералите малко култура:
— Един стар специалист по държавните науки, Монтескьо му е името, е изрекъл още преди два века: Ако знаеха народите с колко малко ум ги управляват понякога…
— Това истина ли е? — попита гласът с непоклатима наивност.
— Ъхъ! — потвърди небрежно психиатърът с чаша на устните.
— Но щом го с изрекъл отдавна, значи, те сега го знаят.
— Не го знаят.
— Ето пак едно от тези противоречия, за които ви казахме, че ни пречат да…
— Ей — подвикна отново заплашително Зентано, разсърден от глупавата игра, но се сдържа и реши да я продължи с помощта на чувството си за хумор: — Някои прати ли ви при нас, или сами решихте, че ние сме най-умните.
— Сами съобразихме, че трябва да дойдем тук.
— Тогава наистина нищо не сте разбрали от мотивациите на човешкото поведение.
Невидимият, който продължаваше, кой знае защо, да говори за себе си в множествено число, очевидно също нямаше чувство за хумор, както агентите на Бико.
— Подразбрахме още, че тъкмо вие сте специалистът по тези въпроси. Затова и най-много на вас ще се надяваме. Бъдете така любезен…
Това вече определено заприлича на началото иа разпит и психиатърът го прекъсна:
— И тук грешите. Аз съм само лекар. Мога да лекувам пет-шест ненормални мотивации у човека, без да съм дори уверен дали и те наистина са ненормални. Ако ги признаем за нормални обаче, ще трябва психиатрията ни да затвори дюкяна, пък не ни се ще. Виж, за устройството на човека мога да ви разкажа нещо по-определено. И така, да започнем: белтъкът е основата на всичко живо на тази планета. Той се състои…
— Извинете — прекъсна го на свой ред гласът със същата равна любезност. — Химията на живота тук вече ни е позната. За друго искаме да поговорим с вас. Но ето че ни казахте нещо интересно: лекувате болести, за които твърдите, че може и да не са болести. От какво например лекувахте тези хора преди малко и защо?
Зентано си наля ново уиски, отпи глътка, мислейки си вече примирено, че когато генерал Бико утре го изправи пред своя съд в подземията на двореца, едва ли ще му сервира уиски по време на разпита. И се опита да изрепетира бъдещото си държане пред него. Знаеше, че там оправдателни присъди не се издаваха, та не му оставаше друго, освен да съхрани поне достойнството си. Отвърна с професионално равнодушие:
— От страховете им.
— От страховете им — повтори съвсем по човешки гласът, като да усвояваше отговора. — Ненормално ли е за човека да се страхува?
— Има и естествен, полезен страх, но този е вреден. — По същия начин психиатърът се канеше да се оправдава и пред другия съд, след падането на тиранията. — Той руши нервите, заслепява и обърква разума им. Този страх ги прави жестоки и безогледни към хората, които те управляват.
— А от какво точно се страхуват?
— От хората, които управляват.
— Не ни стана ясно. Значи вие тук сте разделени с някакъв конфликт? Вие сте избран за лекар от хората, които биват управлявани, за да ги пазите от ония, които ги управляват? Така ли да го разбираме?
Психиатърът примига с отчаяна веселост пред неумело маскираната уловка:
— Ей, ама вие сте големи сладури! Що не ми се покажете все пак? Много съм любопитен да ви видя! Пък и не е учтиво от ваша страна да се правите на невидими в собствения ми дом.
— Обяснихме ви. Не е възможно да ни възприемете с вашите сетива. Може би когато ви изучим добре, ще открием и някакъв начин за по-пряк контакт, засега обаче е невъзможно, повярвайте ни! Ние също се измъчваме от това, то много ни пречи, защото хората се боят от нас. Но поне вие като лекар и учен се помъчете да приемете положението. От такива като вас най-много ще зависят бъдещите ни взаимоотношения с човечеството.
Лекарят се засмя:
— И вие си въобразявате, че човечеството ще се остави да го разпитвате по този начин?
— Но как иначе да го изучим! — Пак не схвана безхуморният невидимец. — Нашият разум не ни позволява да прилагаме методите, с които вие изследвате другите същества.
Някого от телевизията ще да са наели, помисли си доктор Зентано, от редакцията за научна фантастика. Но тая тема е доста изтъркана — ако някоя по-висша цивилизация почнеше да реже хората, както те режеха животните… Не довърши обаче мисълта си, защото си спомни и за методите, с които „изучаваха“ политическите противници в подземията на двореца. Покойният затворнически лекар бе му ги описал доста подробно. Треперливата храброст на уискито в гърдите му се стопи като мараня след скриването на слънцето. С последните остатъци от нея той рече:
— Че докажете ми някак своето присъствие! Тоя номер и ние го умеем, да говорим невидими отнякъде. Налейте ми поне малко уиски!
Нищо не се раздвижи в стаята. Въздухът си стоеше все така гъст и душен, но в него като че ли имаше сега нещо, като че ли се усещаше нечие присъствие. Зентано се усмихна иронично и на себе си, и на тях — човек може всичко да напълни с въображението си, особено когато е изплашено, а пък тия трескаво си напрягаха мозъка с какво обяснение да се измъкнат… И се дръпна внезапно от масичката, потъна в облегалката на креслото.
Бутилката бе се вдигнала плавно във въздуха. Наклони се там и уверено заизлива съдържанието си в голямата кристална чаша. Напълни я до самия и ръб и безшумно се върна на мястото си. Не, не беше съвсем безшумно — Зентано по-късно осъзна, че е чул и гълголенето на течността, и глухия удар на дебелото й дъно върху дървото.
В променената вече като след експлозия тишина тои се наведе плахо, протегна показалеца си към ръба на чашата, огледа го. Беше мокър. Никой не пълнеше така чашите, без да остави място за лед или сода.
— Ей, пък аз си въобразявах, че съм добър хипнотизатор — изсмя се той почти беззвучно, загубил гласа си. — Браво, браво!
Но оня глас не бе се загубил, обади се с непроменени мелодичност и тембър — ни алт, ни баритои, ни женски, ни мъжки:
— Нека сега да ви зададем вече въпросите си!
— Чакате да видя дали може и да се пие това, което наляхте! — Чистото уиски го задави, нацепи хранопровода му, нацепи и съмненията му; че е хипнотизиран. — Какво искате от мен? — изкашля той грубо въпроса си и продължи да кашля.
Гласът го изчака да се успокои.
— Да разберем хората, нищо повече!
— Тогава вървете при хората! — изкрещя Зентано и рипна от креслото със стиснати юмруци.
— Но нали вие сте най-добрите, най-знаещите…
— Не сме.
— Щом са ви избрали да ръководите…
— Никой не ни е избрал! Сами се избираме. Вървете другаде!
— Къде?
Той отново се тръшна в креслото си, осъзнал безсилието на своето заканително стърчене пред невидимия или невидимите. Изпъшка:
— Ама все така ли ще ни разпитвате?
— Нямаме друг начин. Мисията ни е да изучим какво представлява човешката цивилизация — съобщи отново с равната си любезност гласът.
