Перцата са думите на бъдещата му книга. Изписани грижливо, с неразгадаеми за другиго стенографски сигли, те разказват за покварата в този дворец. С насладата на отмъщението изобразяват физиологическото и душевно уродство на диктатора и хората около него. Книгата е готова и лежи на сигурно място в града. Ще я издаде на другия ден след падането на режима, за да плати свободата си. И да забърше с нея петната от фирмената си табелка.
Аз съм лекар, повтаряше си той, щом излезеше от спалнята на президента или хистеричната му съпруга, аз нямам право да отказвам помощ никому, лекарската клетва ме задължава… И го казваше още на заседателите на бъдещия революционен трибунал, които неизменно го очакваха в коридора. Но патосът на безгласната самозащита не заглушаваше въпроса, който трибуналът не пропускаше да му зададе: „Задължава ли клетвата години наред да лишаваш от компетентната си помощ хиляди хора, предоставяйки я само на двама-трима изверги?“ В отговор на този въпрос той произнасяше после нескончаеми речи — в клозета, преди да заспи, в сънищата си.
И какво постигна сега? — запита се доктор Зентано още с първите си самотни крачки в коридора. Току виж, превърнал те и в сводник — да му търсиш достойни за влюбване момичета! Или пък това, че той, обладан от идеята да приложи някъде енергията си, ще измисли край бутилката с уиски няхоя нова реформа. Някоя от любимите му реформи, които обикновено пращаха в затворите стотици хора и дозабъркваха разрухата в страната… Но не важеше ли и тук старата максима: колкото по-зле, толкова по- добре? И не е ли наистина време да престанеш да отказваш съдействието си на Строс? Вярно, той бърза, защото не се е досетил или не е посмял да напише пък своята книга, но той все още се ползва с доверието на генералите, а ти пък знаеш как да ги извадите от строя, как да ги пратите за по-длъжко време в болницата. Защо сами да не излезете начело на борците против режима? Докога ще чакаш, докато Бико ти види сметката?…
Зентано бръкна под сакото си, но ръката му веднага пусна дръжката на пистолета, извади писалката от вътрешния джоб. Фигурата, изскочила от нишата край неговия апартамент, бе позната на всичките му сетива. Той насочи писалката.
— Горе ръцете!
— Жорж — отвърна младата жена шепнешком. — Веднага при мадамата.
— Уф — изпъшка Зентано, протегнал ръка към кръста й. — Рекох, че идваш при мен, и вече ти се зарадвах.
— Бягай! Бягай при нея, че пак е пощръкляла!
Той преодоля съпротивата й и за секунда я притисна към себе си, сякаш търсеше опора. После мълчаливо тръгна до нея към другото крило на двореца. Действително бе й се зарадвал. Не защото обичаше кой знае колко тази жена — тя му действуваше облекчаващо със сходната си съдба.
Президентшата, която силно се престараваше в традиционната за президентските жени роля на муза за всички изкуства в страната, бе отвлякла прели няколко години тази талантлива художничка от националния театър, където тъкмо бе започнала кариерата си на сценограф. Бе й дала статут на компаньонка и съвстничка, но отделно й заплащаше уроците по рисуване, които вземаше при нея по препоръка на самия Зентано. Бе й предписал рисуването като целебно средство за разстроените й нерви. Президентшата плащаше и още една заплата на компаньонката си за длъжността „заведущ тоалета и украсата в двореца“ и с цялата тази щедрост бе я оковала в същите робски вериги към себе си. Сама му я прати и за любовница, почти със заповед, вероятно за да обезопаси но този начин останалите двама души, на които имаше доверие — астрологът й беше твърде стар, за да се нуждае от подобни грижи.
Двамата се подчиниха и безстрастно влязоха в прегръдката на една удобна, защото ги предпазваше от дворцовите интриги, официална любовна връзка. Дълго се дебнаха, докато накрая се умориха, без обаче да станат откровени докрай. Откровени един към друг бяха само с телата си, които издаваха търсенето на топлина, потребността от съюзник. Иначе и любовните им срещи, както и тази сега, преминаваха почти в мълчание, защото и двамата все още не знаеха какво и колко докладва другият на общите им господари. Най-многото, което си позволяваха, бе да пуснат някой епитет по техен адрес, но такива малки дързости в тая държава бяха позволени на художниците и лекарите.
— Ела и ти — предложи Зентано пред покоите на президентшата.
— Не. За тая нощ ти я подарявам.
— Станало ли е нещо?
— Обичайните истерии.
— Да се отбия ли после при теб?
— Казах ти, утре! Пък и тя сигурно няма да ти остави сили за мен — отвърна момичето все така заядливо и се шмугна в насрещната врата, където обитаваше едно малко, артистично обзаведено жилище.
Президентшата го посрещна в леглото, свита на кравай; извика:
— Жорж, ще полудея! Ако вече не съм полудяла.
Той се ухили в пресилено лъчезарно:
— Мадам, ако една жена не е способна да полудява от време на време, тя не заслужава това свято име.
— Жорж, този път е сериозно! — рече тя и се обърна по гръб, измъкна се нагоре по възглавницата с видимо облекчение от неговата поява.
— Разбира се. Нима съм казвал някой път, че не е било сериозно?
Той винаги се съгласяваше в началото с пациентите си, опровергавайки ги само с едно показно безгрижие, което им действуваше наистина успокояващо. И сега успя да задържи на лицето си този израз, въпреки че вътрешно продължаваше да кипи от ужилвалото на художничката. А сякаш, за да й даде право, сякаш да си вземе от господарката онова, което бе му отказала робинята й, той седна на кревата и безцеремонно отметна атлазената завивка, заканвайки се на робннята: Не, скъпа, това, че си ми била любовница, няма да те отърве, когато тая тук бъде пометена от вихрушката, гладуващите ти колеги ще те изядат заедно с картините ти. Само аз мога да те спася, пък аз ще си помисля дали да го направя…
Президентшата бе лъснала пред него гола до над пъпа, защото нощницата й бе се усукала около гърдите. Той прекара длан по гладкия й корем и хълбоците й затрепераха като на преуморен кон. Тънките, избледнели вече шевове на козметичните операции, отстранили излишъците от корема и бедрата й, също затрепераха като паяжини.
— Студено ми е! — изохка тя.
Импулсът на Зентано обаче бе угаснал при вида на познатата многократно рязана голота.
— Мадам, защо една великолепна жена като вас трябва да прибягва до медицината, за да я стопля?
— Жорж, остави шегите! Става нещо страшно. Започнах да си говоря сама. Остарявам ли?
Въпросът й бе изречен с целия ужас на действително остаряващата жена.
— Дай боже всекиму да остарява така, мила. — Един психиатър бе длъжен да умее да говори нежно дори и на такива тънкоусти и дългокоси физиономии. Той я покри отново, събра гальовно ръцете й в шепите си. — Има ли още нещо? Това, че си говорим сами, не е най-лошият вариант. В края на краищата с кого другиго да разговаря човек откровено освен със себе си?
Без малко щеше да изтърве: „с кого другиго в тая страна“, но преглътнатото все пак не наруши самообладанието му. Тя боязливо се озърна, попита шепнешком:
— Не усещаш ли някакво присъствие? Като че ли има някой в спалнята.
Той рефлективно огледа грамадното, красиво обзаведено помещение. Тук нямаше парвенющината на президентската спалня, тук бе вилняло вещото въображение на художничката-робиня. Президентшата не спеше като мъжа си в императорски и кралски стилове.
— Госпожо, освен може би присъствието на една висша форма на цивилизацията друго не усещам.
— Именно! — рече тя с нов пристъп на треперене и той се позасмя, стисна ръцете й.
— Нима не сте свикнали вече?
Тя едва сега разбра, че освен мебелите й той бе имал пред вид и супермодерннте подслушвателни уредби, които генерал Бико бе инсталирал в двореца; шепнейки, завъртя глава върху възглавницата:
— Не, не! Гласът точно така го каза: друга цивилизация!
