— Включихте ли автопилота? Добре — и веднага затършува в грамадната инструментална чанта, която бе оставила до себе си. — Дръпнете се! Няма достатъчно място, но да опитаме.
Извади портативно прожекционно холографче, насочи го към освободеното пространство, пръстите й сръчно регулираха интензивността на лазера.
— Ще ви покажа последния запис. Не можете да си представите какви мили, нежни душици са! В сравнение с тях ние сме допотопни зверове…
— Всичко ли им разбирате? — учуди се пилотът.
— Помежду си те се съобщават с пет-шестстотин понятия, но другото, другото сигурно никога няма да научим. Какво си казват с растенията, с животните, с вятъра, с дъжда. А разговарят и се разбират, с цялата си чудесна планета се разбират и нищо не правят против нея, и тя нищо не прави против тях, и…
— И си пеят песнички един на друг.
— Не се подигравайте с неща, които не познавате — сряза го тя. — Един месец да свикне ухото ви с трансформатора, ще усетите какъв изумителен свят е това. Един свят на чисти, хармонизирани емоции! При нас емоциите пречат на познанието, разумът ни, кой знае защо, още някога се е скарал с тях. Такова единство на познание и емоции съществува само в музиката ни и понякога в живописта и поезията. Иначе никакво го няма. А тук е навсякъде и е цялостно. И много се съмнявам дали ние с нашия разум действително познаваме по-добре Вселената от тях…
Пилотът се отказа да я предизвиква повече с флиртуващите си закачки:
— Като казахте за растенията и животните… Нали и на Земята посадените от човека растения реагират с осмотичиото си налягане на нашите добри и лоши помисли? Нещо такова ли е?
— Има някаква родова прилика с това, но тук…
Лъчът бликна между пръстите й и тя побърза да ги дръпне. Пред носа на пилота затанцуваха разноцветни светлини. Той се премести чак до стената на кабината, за да различи фигурите, после предпазливо седна на пода до жената. В малко преситени цветове, заради минималното фокусно разстояние, насред кабината и над креслото на пилота цъфна сякаш върху еднометрова стереокартичка картина на нещо като площадче сред нещо като село от най-примитивни колиби. Пилотът бе ги виждал неведнъж на далеч по-съвършени холографски прожекции в изследователската база. Иначе, както целият обслужващ персонал, нямаше право на контакт с аборигените.
Те бяха около стотина хиляди, но живееха пръснати на малки племена по цялата планета, почти без връзка помежду си, макар че като че ли знаеха всичко един за друг. Хранеха се само с плодове на няколко вида от пребогатата на растителност джунгла, отношенията им с не по-малко странните и също така растителноядни животни бяха равноправно приятелски. Изобщо живееха, според първоначалните човешки представи, в каменния век на своята цивилизация, но бяха безкрайно миролюбиви и неактивни. Привържениците им сред хората — а те имаха много почитатели сред тях — твърдяха, че зад външната им неактивност се криел безкрайно богат душевен живот, основан върху вълновите хармонии и вълнови взаимоотношения с целия заобикалящ ги свят, дори с околния Космос. Венецът от шейсет ушенца около главите им приемаше и излъчваше с чудовищна аналитична способност от един до петстотин ултразвукови импулси в секунда, имаше подобно широка амплитуда и в приемането на инфразвуковете.
При предпазливите експерименти наистина бяха се получили резултати, които разколебаваха и най- големите скептици относно равнището на техния живот. Бяха им пускали записи от ултразвуковите излъчвания на различни звезди-пулсари и аборигените сякаш веднага влизаха в разговор с тях като с отколешни познати. С радостно оживление бяха се включили и в записания разговор на двойка влюбени делфини — както е известно, делфините се разговарят в амплитудата между шестнайсет и двеста ултразвукови импулса в секунда. А механичният ултразвук на гонещия жертвата си прилеп бе ги изплашил. Плашеха ги и човешките радиопредавания, затова изследователите си служеха само с лазерния телефон, което много ги затрудняваше в работата им.
— Какво правят сега? — попита пилотът. Насред кабината, във въздуха, бяха наклякаля като жаби стотици аборигени. По телесна конструкция — от всичко земно — те наистина приличаха на жабите с дългите си крака и широките плоски ходила, с късите си ръце и широките четирипръсти длани, с плоската безноздра глава, украсена с две дъговидни цепнатини — на зрителния орган и на устата. Само венецът от шейсет ушички ги караше да приличат и на голямо странно цвете с розово-оранжеви листенца. Телата им бяха покрити с къса козина, мека и нежна като на къртицата, със синьо-зелен водораслен цвят.
— Слушай — отвърна антроположката. — Това е утринният им ритуал. Пее им шабанът.
— Кой?
— Шабан. Жрец. Древните хора също са го имали в религиозния стадий от историята си. Нещо като духовен вожд. Друг те нямат. Пълна демокрация.
В центъра на кръга се повдигаше на широките си плоски ходила и размахваше късите си ръце един също такъв абориген. Различаваше се от другите само по двете рубиненочервени клонки на растението колитор, които бе окачил на тесните си рамене. Аборигените особено силно почитаха това растение, което пламтеше тук и там като ярки огньове сред джунглата.
— Значи… пее им? — рече недоверчиво пилотът, защото дъговидната жабешка уста на жреца не се отваряше, нито се чуваше звук. Бе забравил, че усстата им служат само за хранене, а неговите уши пък не възприемат техния начин на съобщаване. — И какво им пее?
Антроположката го знаеше наизуст:
— Сега им казва: Вие сте умни и красиви, вие сте добри и полезни, вие обичате всичко и всички.
— Само това ли? — разочарова се пилотът.
— Само това. Повтаря го шейсет пъти всяка сутрин, при изгрев слънце. Но това е само лайтмотив на една тонално много сложна музика. Цяла симфония е!
Пилотът се позасмя:
— Предполагам, че така им вдъхва самочувствие за през деня.
И се зарадва, че шеговитата му догадка бе улучила истината. Жрецът бе свършил и в мига, когато свали ръцете си, аборигените се разскачаха, затанцуваха, телата им засияха изумрудено, способни очевидно да изразяват и с цвета на козината си своите настроения. Венецът от ушички също изостави розово- оранжевия си цвят на спокойна обич, запламтя в рубинено като клонките на колитора. После всичко изчезна. Антроположката бе спряла холографа.
— И какво още прави тоя жрец?
— Нищо друго, пее. Сутрин и вечер. Но при залез им пее друго. Вечер им казва: Вие не бяхте добри. Вие бяхте лоши. Вие сте глупави и пакостливи. Вие сте най-лошите и пакостливи създания на планетата. И пак шейсет пъти. Сигурно броят има някакво значение, свързано с устройството на слухово-предавателните им органи. Те също са шейсет.
— Хъм, като приспивна песен не е много приятна.
— Изглежда, е самокритика за деня, нещо като очищение. Но те страдат всеки път. Ушният им венец съвсем избледнява, избледнява и козината им, става почти сива.
Това отново подсети пилота. Той погледна обаче към пулта за управление, където сигналните светлинни светеха успокоително, преди да каже:
— Ей, аз пак се сетих за вашия робот! Защо го оставихте? Ще стане някоя беля.
— Наложи се. Техният жрец…
— Нела, моля те! — стресна ги предупредително мъжът, когото мислеха заспал.
— Защо да не му кажа? Ще видиш, че и той ще е на същото мнение — сопна му се антроположката, зажадняла навярно и за семейна кавга след шестмесечното мълчание. — Техният жрец умря. Впрочем истината е, че ние го убихме. По невнимание. Въртеше се все около нас, с него най-вече и експериментирахме. Докопа веднъж лазерния нож и докато се обърнем, лъчът го прониза. Не дори в главата, някъде към бедрото, но тия създанийца са толкова изнежени, нищо тук не ги заплашва! На място загина, като цвете, нали сте виждали как се прекършва цвете от лазерния лъч?… — Кафявите търпеливи очи на антроположката потънаха в кладенеца на сълзите. — Нищо не можахме да направим. А как да им кажем? Какво ще си помислят за нас? Какво щеше да стане с приятелството между тях и нас? Толкова ни обичат, макар нищо да не правехме за тях, само седим и ги наблюдаваме и правим тайни записи. Всичко друго е забранено. Да бяхте ги видели, когато им казахме, че ще си отидем за известно време! Станаха едва ли не прозрачни, така избледняха. Песента им се превърна в плач, какъвто досега не сме записвали в никое
