племе. А трябва да знаете, че техният, така да се каже, жрец няма заместник. Никой друг не може да изпълнява мисията му. Нали ви казах, макар да изглеждат толкова прости смислово, двете ритуални песни са по-сложни от симфониите на нашите модернисти. Когато усети, че наближава да умре, жрецът лично избира заместника си сред младежите и го подготвя. Те много точно усещат и наближаването на смъртта, тя тук е естествена, защото нямат врагове. — Тя обърса с трогателен детски жест очите си и те заблестяха хитровато. — Е, ние му взехме украсата, префасонирахме психоробота, вложихме и двете песни в него. Обявихме им, че звездите са повикали неочаквано жреца им, но че на негово място са им изпратили друг.
— Психоробот ли имахте? Ама те най-много бели могат да направят — обезпокои се пилотът и отново погледна към таблото, сякаш проверяваше дали има още възможност да се върнат.
— Ние изключихме повечето му функции, които служеха на нас. А иначе, сигурно знаете, психороботите, с които работим ние, антрополозите, тука, външно са копия на аборигените. Защото на тях моделираме поведението и душевния им живот, та да не безпокоим прекалено самите аборигени с преки изследвания.
— И какво, приеха ли го?
— На записа, който видяхте, жрецът беше нашият психоробот… — възтържествува жената.
Мъжът й видимо не споделяше нейната гордост. Бе отворил очи, но гледаше все така загрижено нейде в пространството. Явно идеята е била нейна, по нейно настояване е била и осъществена въпреки съпротивата му. Мухльо е, помисли си пилотът, но все пак го съжали и предпазливо се солидаризира с него.
— Не знам… това си е чисто и грубо вмешателство. В базата сигурно няма да го одобрят.
Хубавицата войнствено се надигна от леглото:
— Ако бяхме ги оставили по наша вина без жрец, щеше да бъде още по-голямо вмешателство.
— Ако бяхте ги оставили — рече с бързомислието на младостта си пилотът, — може би щеше да им дойде друг акъл в главата. Да се откажат изобщо от жреците или да потърсят нова форма, изобщо да се ускори еволюцията им.
Антроположката беше пък по женски бързорека!
— Ускоряването не винаги води към по-добро.
— Все пак трябваше да се посъветвате…
— Как? Лазерната връзка е почти невъзможна в джунглата. А нямаше никакво време да търсим място, за да пеленгираме ретранслатора. Вечерта жрецът трябваше да им изпее редовната си песен.
Сякаш за да снеме всяка отговорност от себе си, пилотът напусна интимно близкото си място на пода до леглото й и седна пред пулта си. Издекламира гърбом с двусмислена интонация:
— Е, коя песен да си попеем сега, за да не скучаем? Ние сме умни и красиви, ние сме добри и полезни, ние сме…
— Оставете ме да поспя! — прекъсна го антроположката. Изгледа разочаровано младежките му плещи и потъна в леглото, прибирайки коленете към тялото си…
В базата също не одобриха постъпката им. Научният съвет заседава точно половин час и единодушно нареди веднага да се върнат. Не го успокоиха холографските кадри, защото го безпокоеха трудно контролируемите психически възможности на психороботите от този най-висш тип. Наредиха им да изберат заместник на жреца и да го подготвят, колкото дълго и да трае това. Защото в психоробота те просто бяха вложили готов запис на ритуалните песни. Попълниха запасите им от храна и изследователски материал, дадоха им по-стар пилот — метеорологическият център не очакваше и тази нощ инфразвукови вълни с опасна интензивност — и орнитолетът размаха могъщите си криле под звездното небе.
Пилотът, значително по-опитен, взе разстоянието за половината време. Кацнаха на поляната четири часа преди разсъмване, така че мъжът и жената, с част от багажа си, пристигнаха при аборигените точно по време на утринния ритуал.
Наклякалите аборигени не се обърнаха, макар да бяха възприели и познали звука на стъпките им още на километър от селището. Антрополозите оставиха багажа до най-близката колиба, за да дочакат края на ритуала. Поставиха трансформаторите на ушите си и кафявото търпение на очите им се превърна в пламтящо безпокойство, в изумление. Трансформаторите бяха гръмнали в главите им с една оглушителна какофония от разностройни звуци: познатите тревожни песни на близките храсти и по-далечните дървета, тънкия писък за опасност на тревоподобното растение около колибите. Не бе възможно растителността да реагираше така на тяхната поява, защото отдавна бе свикнала с добронамереното им присъствие. Тогава? Те се втрещиха в изпълняващия жреческнте си задължения автомат. Той не само като че ли беше друг — неузнаваемо отрупал цялото си тяло с пламтящите клонки на колитора, в песента му имаше и други интонации, чийто нов смисъл те различаваха едва след като ги изслушаха за десети път.
Жрецът размахваше твърде войнствено два грамадни огнени клона колитор — такива аборигените никога не късаха от храста, а песента му бучеше насред озвучения страх от околния растителен свят с мощта на океански вълни:
— Вие сте най-умните и най-красивите, вие сте най-добрите и най-полезните. Вас ви обича всичко и всички. Вие сте най-умните и най-красивнте, вие сте най-добрите и най-полезните, вас ви обича всичко и всички…
Ушният венец на аборигените, вместо розово-оранжевия цвят на утринния ритуал, бе станал пепеляво-сив, пепелно сива до черно лъщеше и меката им къртичина козина.
— Роби, спри! — извика жената, но жрецът-робот продължи своята странно трансформирана песен с издигнатите на превъзходна степен обичайни епитети. Тя свали дихателната маска и отново извика, преди мъжът да бе успял да запуши устата й.
Освободеният женски глас гръмна над площадчето и аборигените захлупиха лица на земята като съборени от силен вятър статуетки. Хор от разногласен плач затрещя в наушните трансформатори. Нечувствителен към човешката звукова вълна, остана прав само жрецът. Палячовски накичен, той все така размахваше колиторовите клони, повдигайки в гръмовно войнствена гама своя речитатив: Вие сте най- умннте и най-красивите, вие сте най-добрите и най-полезните…
Антропологът затискаше устата на жена си с длан, укроти опитите й да се освободи и произнесе тихо, по кодирания начин за връзка с робота:
— Психоробот Роби три! Психоробот Роби три!…
Жрецът веднага отпусна ръце. Рубиненочервените клони паднаха на земята, песента му секна, но той не отговори, че е готов да изпълнява нарежданията им, както би отговорил мигновено всеки нормален робот. Постоя няколко мига, сякаш в нерешителност, наведе се, грабна само единия клон и с две ръце го размаха като оръжие над главата си, като запалена факла. Запя още по-свирепо своята превъзходна степен: Вие сте най-умните, вие сте най-добрите, вие сте най-силните, вие сте длъжни да подчините всичко на себе си…
Самопрекъсна се, защото антропологът вече тичаше към него, настройвайки лазерния нож. Изрече още нещо в алармения вълнов обсег на аборигените, не намери отзвук у тях и хукна да бяга около колибите. Сега вече и жената се впусна да го гони, също извадила лазерното оръжие, което им служеше за рязане и пробиване на всякакви материали — инструмента, от който бе загинал предишният жрец. Тя още се опитваше да вразуми с думи робота, но единственото разумно нещо, което той неочаквано направи, бе да грабне едно от падналите аборигенчета и да продължи бягството си, държейки го като щит пред себе си. Мъжът и жената се спогледаха и веднага прекратиха гонитбата.
Отнесоха своя багаж в колибата, служила им преди за подслон, бавно, сякаш нищо не бе станало. От време на време само си казваха нещо със скрити жестове. Аборигените бяха се изправили, следяха ги през дъговидните цепки на лицата си и тревожно ги питаха нещо, но те не разбираха въпросите им, защото и самите аборигени питаха за неща, които не разбираха. Жрецът стоеше в края на селището — очевидно не искаше да го напусне, — без да сваля от гърдите си примрялото дете. Антрополозите се стараеха да не поглеждат към него. Подредиха бързо багажа, поизпразниха инструментите чанти, отново ги окачиха през рамо и все така мълком потеглиха обратно в джунглата. Когато се отдалечиха на около километър от селището, мъжът за пръв път се обади съскащо: Стига! Стига, ти казвам! От десетина минути жената непрекъснато хленчеше в маската си: Майчице, какво направихме! Майчице, какво стана!…
Той избра най-високото дърво наоколо, доизпразни чантата си, като остави в нея само лазерния
