телефон, и неумело се закатери. Много време измина, докато стигне върха и намери удобен клон за сядане. Бе свалил трансформатора от ушите си, та не чуваше протестното недоумение на дървото. С разтреперани от напрежението ръце отчете на компаса посоката, където високо в небето трябваше да виси най-блнзкият секторен ретранслатор. Надяна телефонните наушници и въртя апарата, докато засече пеленгаторння сигнал, вдигна го към устните си, сякаш се готвеше да го целува.
Тънкият светлинен лъч улучи огромния отражател на ретранслатора и застигна орнитолета. Дълго му обяснява какво е станало и какво е нужно да се направи. После антропологът слезе от дървото, подхвана жена си под мишница, отблъсна опита и да се притисне виновно към него и малко грубичко я помъкна обратно към селището.
Завариха предишната картина. Роботът бе събрал отново аборигените около себе си, размахваше двата клона над главите им и макар слънцето отдавна да бе изгряло, искаше сигурно на всяка цена да довърши ритуала. Двамата се скриха в колибата си, легнаха. Мъжът нареди с жестове на жена си да надене трансформаторите и внимателно да следи песента на полуделия жрец, включи към тях и записния апарат. Когато тя се умори, а лицето й закърши вече съвсем измъчени гримаси, той постави своите наушници. Околната природа все така разногласно, но единодушно се възмущаваше от любителя на превъзходната степен. Шейсетте пъти трябва отдавна да бяха минали. Щом изтече още един час, а роботът не млъкна, антропологът отново извади лазерния нож, но този път жена му го спря. Той остави ножа и допълзя до прага на колибата. Погледна към мегданчето. Наклякалн около него, аборигените слушаха примрели новата песен на своя жрец. Бяха станали кафяво-зелени и повече от всякога приличаха на грамадни жаби. Ушният венец, който им придаваше вида на цвете, бе настръхнал. Не на цветни листенца приличаха сега ушенцата, а на зъби в овалната челюст на звяр.
Антропологът написа на плочката си: „Ще го убия!“ и я подхвърли на жена си, но не помръдна от прага и тя разбра, че той само отреагирваше на гнева си. Жрецът продължаваше да пее с машинна неизтощимост по цялата скала на ултразвуковите вълни. Изглежда, се канеше да слее утринната проповед с вечерната, без да променя текста. И сигурно щеше да ги слее, ако слушателите му внезапно не се бяха разбягали.
Прималели вече от чакането, антрополозите не разбраха причината за паниката. Едва когато колибата им се разклати от порива на необикновено силен вятър, се досетиха, че това е орнитолетът. Изхвръкнаха навън и веднага се пльоснаха по корем, да избягнат ударната вълна на крилата. Жрецът стоеше на опразнената площадка и вероятно още недоумяваше къде са слушателите му. Роботът в него не се плашеше от машината птица, чието приближаване чувствителните аборигени бяха уловили. Но когато от нея се протегна една метална кранова ръка, той осъзна опасността и отново не се подчини на хората. Този път обаче бягството му бе кратко и смешно. Ръката се проточи светкавично, препречи му пътя, повали го и го сграбчи с късите си пръсти. После садистично бавно го заиздига към неуморно размахващия крилете си орнитолет.
Антропологът отново тури наушницпте, за да чуе реакцията му. Вживелият се окончателно в жреческата си роля психоробот продължаваше да ръкомаха призивно над селището. Мяташе крака и ръце, жалък беше и смешен, но все така истерично крещеше насред хилядогласния ужас на природата: „Вие сте най-умните, вие сте най-добрите, вие сте длъжни…“ Антропологът усилено завъртя китките си към орнитолета в познатия за всеки човек жест: Махай го, махай го от очите ми! През стъклото на кабината пилотът се хилеше, горд от бързата си победа. Десницата му също се завъртя въпросително: А вие?… Отдолу още по-категорично му заповядаха да отлита. Той разбра: двамата трябваше да останат, за да обяснят по някакъв деликатен начин на уплашените аборигени, защо звездите са пратили своята птица да вземе и втория им жрец.
Кранът се сгъна телескопично и след няколко мига трюмът глътна палячовски мятащия се психоробот. Антропологът си помисли, че сигурно и в трюма той ще продължи да пее зловещата си превъзходна степен, та побърза да свали наушниците. Засега му се слушаше само гальовния вятър на отлитащите криле. Слушаше му се още гласа на жената до него, но тя нищо не казваше. Тогава той си помисли, че би трябвало още сега, а не утре да я замъкне в джунглата и хубавичко да я набие, та да се наслуша и на плача й. Вместо това обаче прегърна раменете й и уморено се облегна на нея.
Тя извърна лице към него. Вятърът на орнитолета бе изсушил очите й, но и сухи те светеха щастливо. Допря устни до ухото му, пошушна задъхано:
— Слушай, слушай! Тури трансформатора де, слушай!
И, нетърпелива, сама се притисна така към него, че да може да чува нейния трансформатор. Хилядогласият хор на околната природа трепереше в мембраната ту като стихващ орган, ту като внезапно въздигаща се към небето шеметна радост. Далечните дървета и близките храсти, и тревоподобната растителност около колибите — всичко пееше своите обичайни мелодии, приветите песни, с които през последните месеци посрещаше появата на двамата земни пратеници.
Иззад храстите и от колибите един по един заизлизаха аборигените. Шейсетте ушенца около главите им сияеха с розово-оранжевия цвят на дружелюбието и те повече от всякога приличаха сега на подвижни цветя, — на ненатрапващи хубостта си, нежни и скромни цветенца, без които обаче и най-великолепната градина би се чувствувала обедняла.
Информация за текста
© Любен Дилов
Сканиране и разпознаване: Мандор, 2001
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1295]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:31
