— Ваша чест, свидетелят влага в устата на моя клиент признание — аргументирах се аз. — От гледна точка на защитата, цялото дело се върти около този момент. Съдът ще прояви небрежност, ако не ми позволи изчерпателно да проуча съдържанието и контекста на тези инкриминиращи показания.
Съдия Компаниони кимаше в знак на съгласие още преди да съм довършил последното изречение. Отхвърли възражението на Винсънт и ме покани да продължа. Отново се обърнах към свидетеля и казах малко нетърпеливо:
— Господин Торънс, вие пак обобщавате. Твърдите, че господин Удсън ви е признал за убийствата. Тогава повторете пред съдебните заседатели какво ви е казал. Какви бяха точните му думи, когато ви призна, че е извършил това престъпление?
Той кимна, сякаш чак сега разбираше какво го питам.
— Първо ми каза „Кофти ми е бе, човек“. И аз го питам: „Защо бе, братче?“ Все си мислел за ония двамата, вика той. Не знаех кой има предвид, щото, както вече ви казах, не бях чул нищичко за случая, нали разбирате? „За кои двама?“, питам го, и той вика: „За онези двете негра, дето ги хвърлих в язовира“. Попитах го за к’во става дума и той ми разправи как ги опаткал с пушката и ги увил в телена мрежа, и така нататък. Рече ми: „Направих огромна грешка“, и аз го попитах каква, а той ми вика: „Трябваше да им разпоря коремите, за да не изплуват“. И това беше всичко.
С периферното си зрение бях видял Винсънт да потреперва по средата на дългия отговор на Торънс. И знаех защо. Внимателно се приготвих да нанеса удар с меча.
— Господин Удсън точно тази дума ли използва? Наистина ли нарече жертвите „негра“?
— Да, тъй рече.
Поколебах се, докато обмислях как да задам следващия въпрос. Знаех, че прокурорът само чака да повдигне възражение, ако му дам такава възможност. Нямах право да искам от свидетеля да тълкува. Не можех да използвам думата „защо“, когато се отнасяше до намеренията и мотивите на Удсън. Това подлежеше на възражение.
— Господин Торънс, сред чернокожото малцинство думата „негро“ може да означава различни неща, нали?
— Сигур.
— Това „да“ ли е?
— Да.
— Подсъдимият е афроамериканец, нали така?
Торънс се засмя.
— На мен на такъв ми мяза.
— Вие също сте афроамериканец, нали така?
Той пак се разхили.
— Откакто съм се родил.
Съдията удари с чукчето и ме погледна.
— Наистина ли е необходимо това, господин Холър?
— Извинявам се, ваша чест.
— Моля, продължете.
— Господин Торънс, когато господин Удсън използва тази дума, както твърдите вие, вие изненадахте ли се?
Свидетелят се почеса по брадичката, после поклати глава.
— Ами, не.
— Защо не се изненадахте, господин Торънс?
— Сигур, щото непрекъснато я чувам бе, човек.
— От други чернокожи ли?
— Аха. И от бели съм я чувал.
— Е, когато я използват други чернокожи, като господин Удсън, според вашите показания, за кого се отнася тя?
Винсънт възрази с аргумента, че свидетелят не можел да говори от името на други хора, и Компаниони се съгласи. Замълчах за миг, за да обмисля пътя до нужния ми отговор.
— Добре, господин Торънс — продължих накрая. — Тогава да поговорим за вас. Вие използвате ли тази дума?
— Ми да.
— Добре, и когато я използвате, кого имате предвид?
Той сви рамене.
— Други хора.
— Други чернокожи ли?
— Точно тъй.
— Някога случвало ли ви се е да наречете бели хора „негра“?
Торънс поклати глава.
— Не.
— Добре тогава, вие как го разбрахте, когато Барнет Удсън нарече двамата изхвърлени от него в язовира мъже „негра“?
Винсънт се размърда на мястото си, сякаш се канеше да повдигне възражение, но не го направи с думи. Разбираше, че е безполезно. Бях успял да доведа Торънс до ръба и той вече беше мой.
— Ами, разбрах, че е убил двама чернокожи — отговори свидетелят.
Позата на прокурора отново се промени. Той се прегърби, защото виждаше накъде води хазартното му решение да призове за главен свидетел пандизчийски доносник.
Погледнах съдия Компаниони. И той беше наясно какво предстои.
— Ваша чест, може ли да се приближа до свидетеля?
— Да — разреши съдията.
Отидох при Торънс и поставих оранжевата папка пред него. Беше размер А4, избеляла и изтъркана. В окръжния затвор този цвят беше запазен за лични правни документи, които затворниците имаха право да държат при себе си.
— Добре, господин Торънс, пред вас е папката, в които господин Удсън е съхранявал доказателствения материал, донесен му в затвора от неговите адвокати. Пак ви питам, позната ли ви е тази папка?
— В модула съм виждал много оранжеви папки. Тома не значи, че съм виждал точно тая.
— Твърдите, че никога не сте виждали господин Удсън с неговата папка, така ли?
— Поне не си спомням.
— Господин Торънс, вие сте прекарали трийсет и два дни в един и същи модул с господин Удсън. По- рано свидетелствахте, че той ви се е доверил и е направил признание пред вас. И сега твърдите, че никога не сте го виждали с тази папка?!
Той не отговори веднага. Бях го приклещил в ъгъл, от който нямаше измъкване. Зачаках. Ако продължеше да упорства, че никога не е виждал папката, показанията му за признанието на Удсън щяха да изглеждат подозрителни в очите на съдебните заседатели. Ако пък признаеше, че папката му е позната, пред мен щеше да се отвори огромна врата.
— Исках да кажа, че съм го виждал с папката му, ама никога не съм поглеждал какво има вътре.
Бам. Мой беше.
— Тогава ще ви помоля да отворите папката и да я разгледате.
Свидетелят се подчини. Върнах се на катедрата си, като пътьом хвърлих поглед към Винсънт. Очите му бяха забити в пода и лицето му бе пребледняло.
— Какво виждате, когато отворите папката, господин Торънс?
От едната страна има снимки на два трупа на земята. Закрепени са с телбод — снимките, искам да кажа. А от другата страна има разни документи, доклади и тем подобни.
— Можете ли да прочетете първия документ отдясно? Просто прочетете първия ред от обобщението.
— Не мога да чета.
— Изобщо ли не можете да четете?
