Гневният ми изблик до голяма степен беше искрен.
— Това е тактиката на изкормването. Когато приключа с Торънс, не само той ще прилича на глупак. Съдебните заседатели ще видят, че ти или си знаел, че този тип е лъжец, или че си прекалено тъп да го разбереш. И в двата случая няма да изглеждаш много добре в техните очи.
Винсънт невъзмутимо наведе поглед към масата и спокойно се зае да подрежда папките пред себе си. После каза тихо:
— Не искам да продължаваш разпита.
— Добре. Тогава стига си се инатил и ми предложи сделка, която да мога…
— Ще се откажа от смъртното наказание. От двайсет и пет години до живот, без право на предсрочно освобождаване.
Без колебание поклатих глава.
— Това не ми върши работа. Преди да го отведат, Удсън ми каза, че иска да рискува. Точните му думи бяха „Можем да спечелим“. И според мен той е прав.
— Тогава какво искаш, Холър?
— Съгласен съм максимум на петнайсет. Мисля, че ще мога да го убедя да приеме.
Прокурорът рязко поклати глава.
— В никакъв случай. Ако се съглася с такава присъда за две хладнокръвни убийства, ще ме пратят да подреждам архива. Минимумът, на който мога да се съглася, е двайсет и пет с право на предсрочно освобождаване. Това е. По сегашните правила може да излезе след шестнайсет-седемнайсет години. Не е зле за престъплението, което е извършил — да убие две хлапета за нищо и никакво.
Погледнах го и се опитах да разчета лицето му. Реших да повярвам, че това наистина е минимумът, до който може да отстъпи. И имаше право — сделката наистина не беше лоша за онова, което е извършил Барнет Удсън.
— Не знам — отвърнах. — Мисля, че ще каже да рискуваме.
Винсънт поклати глава и ме погледна.
— Тогава ще трябва да го убедиш, Холър. Защото аз не мога да сляза под този минимум, а ако продължиш разпита, с кариерата ми в прокуратурата сигурно е свършено.
— Чакай малко, какво искаш да кажеш, Джери? Че аз трябва да ти разчиствам лайната, така ли? Спипвам те по гол задник и въпреки това моят клиент трябва да го поеме отзад, а?
— Искам да кажа, че предложението е честно за човек, който е извършил такова престъпление. Повече от честно. Иди да поговориш с него и му приложи чара си, Мик. Убеди го. И двамата знаем, че няма дълго да се задържиш в Бюрото за служебна защита. Някой ден може да ти потрябва услуга от мен, когато останеш сам в големия лош свят и не получаваш редовна заплата.
Мълчаливо продължих да се взирам в него, пресметнах взаимно изгодността на предложението. Аз му помагам и после той ми помага, а Барнет Удсън излежава няколко годинки повече в панделата.
— Ще има късмет, ако остане жив пет години, камо ли двайсет — продължи Винсънт. — Какво значение има за него? Обаче ние с тебе дълго ще работим заедно, Мики. Можем да си помагаме един на друг.
Бавно кимнах. Той беше само с няколко години по-голям от мен, но се опитваше да се държи като стар мъдрец.
— Проблемът е, Джери, че ако постъпя както предлагаш ти, повече няма да мога да погледна клиент в очите.
Изправих се и си събрах папките. Имах намерение да отида при Барнет Удсън и да му кажа да поеме риска.
— Ще се видим след почивката.
Втора част
Куфарен град
2007 г.
4.
Беше малко рано за проверката на Лорна Тейлър. Обикновено изчакваше поне до четвъртък. Никога не се обиждаше във вторник. Отговорих, като си мислех, че е нещо повече от проверка.
— Лорна?
— Къде си, Мики? Търся те цяла сутрин.
— Ходих на джогинг. Току-що излизам от душа. Добре ли си?
— Да. А ти?
— Разбира се. Какво има?…
— Съдия Холдър иска спешно да те види — например преди час.
Това ме изненада.
— Защо?
— Не знам. Обади се Микейла, а после и самата Холдър. Това само по себе си е необичайно. Питаше защо не отговаряш.
Знаех, че става дума за Микейла Гил, секретарката на съдията. А Мери Таунс Холдър беше председател на Лосанджелиския съдебен съвет. Фактът, че се е обаждала лично, не ми звучеше като да ме канят на годишния бал на правосъдното министерство. Мери Таунс Холдър не звънеше на адвокати без наистина сериозна причина.
— Ти какво й каза?
— Само че днес нямаш съдебни заседания и може да си отишъл на голф.
— Аз не играя голф, Лорна.
— Виж, не успях да измисля нищо друго.
— Няма нищо, ще й се обадя. Дай ми номера й.
— Не й се обаждай, Мики. Направо иди при нея.
Съдията иска да те види в кабинета си. Много ясно ми даде да го разбера и не пожела да ми каже защо. Тъй че просто иди.
— Добре, тръгвам. Трябва да се облека.
— Мики? — Да?
— Наистина ли си добре? Знаех смисъла на думите й. Знаех какво ме пита. Не искаше да се явя при съдията, ако не съм готов за това.
— Не се безпокой, Лорна. Добре съм. Ще се оправя.
— Хубаво. При първа възможност ми се обади да ми кажеш какво става.
— Не се тревожи. Ще ти се обадя.
Затворих с чувството, че ме командва настоящата ми, а не бившата ми жена.
5.
Като председател на Лосанджелиския съдебен съвет, съдия Мери Таунс Холдър вършеше повечето си работа при закрити врати. Съдебната й зала понякога се използваше за извънредно разглеждане на искания, но рядко за процеси. Публиката не виждаше какво прави тя в кабинета си. Холдър отговаряше главно за администрацията на съдебната система в окръг Лос Анджелис. Под нейна юрисдикция попадаха над двеста и петдесет съдии и четирийсет съдилища. Всяка призовка на съдебен заседател, която се пращаше по пощата, носеше нейното име, всяко място в съдебен паркинг се отпускаше с нейно разрешение. Тя назначаваше съдиите и по географски признак, и по юридическа специалност — наказателно или гражданско право, дела на малолетни или бракоразводни процеси. Когато съдиите бяха новоназначени, тъкмо съдия Холдър решаваше дали да ги прати в Бевърли Хилс или Комптън, дали ще гледат знакови финансови дела в гражданския съд или покъртителни бракоразводни дела в семейния.
Бях се облякъл набързо в кадемлийския си италиански костюм на Корнелиани — носех го в дните, когато се издава присъда. Тъй като не бях влизал в съд от цяла година и не бях присъствал на издаване на присъда още по-отдавна, трябваше да го извадя от найлоновия калъф, който висеше в дъното на гардероба. После потеглих за центъра, без да се бавя; мислех си, че може би самия мен ме очаква някаква присъда. По пътя
